За Известно време зелените му очи изглеждаха зареяни далече. За миг се изплаших, че съм отпратил ума му да се скита, но след това той изведнъж ме погледна и погледът му беше остър.
— Ще се върна малко по-назад. Скарахме се онази сутрин, двамата с принца. Е, не точно се скарахме. Предан е твърде възпитан, за да се кара с по-стар от него. Но го поучавах, а той се мръщеше, също както и ти правеше често. Казвам ти, понякога се чудя колко много ми напомня това момче за теб. — Въздъхна.
— Все едно. Значи имахме малко противопоставяне. Той дойде за сутрешния си урок по Умението, но не можа да се съсредоточи. Имаше кръгове под очите и разбрах, че отново се е прибрал късно с оная негова ловджийска котка. И го предупредих, остро, че ако не може да се дисциплинира сам, за да идва бодър и готов за уроците, може да му бъде уредено. Че котката може да се остави в конюшните с другите животни гонци, за да може принцът да се наспива добре всяка нощ. Това, разбира се, не го устройваше никак. Двамата с котката му са станали неразделни още откакто му я подариха. Но той не заговори за котката или за късните им нощни разходки, може би защото си мисли, че не съм толкова информиран, колкото всъщност съм. Вместо това нападна уроците и своя учител, каза, че били грешка. Заяви, че нямал глава за Умението и че никога не е имал, колкото и да е спал или не. Казах му да не се държи нелепо, че е Пророк и че Умението е в кръвта му. Той има дързостта да ми заяви, че аз съм този, който се държи нелепо, защото трябвало само да погледна в огледалото, за да видя Пророк, който няма Умение.
Сенч се покашля и се отпусна в стола си. Трябваше ми съвсем малко, за да осъзная, че е развеселен, не ядосан.
— Може да е много нагло хлапе понякога — изръмжа той, но в оплакването му долових симпатия и гордост от духа на момчето. Това развесели и мен, но по друг начин. Много по-кротка забележка от моя страна на същите години щеше да ми донесе здраво тупване по главата. Старецът беше омекнал. Надявах се само търпимостта му към дързостта на момчето да не го развали. Принцовете, помислих си, имат нужда от повече дисциплина от другите момчета, не от по-малко.
— Значи си започнал да го учиш на Умението. — Не вложих присъда в тона си.
— Опитвах — изръмжа Сенч и в тона му имаше признание. — Чувствам се като къртица, която се опитва да разкаже на бухал за слънцето. Чел съм свитъците, Фиц, и съм опитвал медитациите и упражненията, които предлагат. И понякога почти усещам… нещо. Но не зная дали това е, което трябва да усещам, или е просто старческо въображение.
— Казах ти. — Запазих тона си кротък. — Не може да се научи, нито да се предаде от ръкопис. Медитацията може да те подготви за него, но след това някой трябва да ти го покаже.
— Точно затова те повиках — отвърна той бързо. — Защото точно ти си този, който може правилно да предаде Умението на принца. Ти също така си единственият, който може да го намери с негова помощ.
Въздъхнах.
— Сенч, Умението не действа така. То…
— Кажи по-скоро, че не си научен да ползваш Умението по този начин. Има го в свитъците, Фиц. Пише, че двама, които са се свързали чрез Умението, могат да се намерят, ако им, се наложи. Всичките ми усилия да намеря принца се провалиха. Кучета, пуснати по миризмата му, бягаха половината сутрин, а след това тичаха в кръг и скимтяха объркани. Най-добрите ми шпиони не могат да ми кажат нищо, подкупите не ми донесоха нищо. Умението е единственото, което ни остана, казвам ти.
Потиснах изостреното си любопитство. Не исках да чета свитъци.
— Дори свитъците да твърдят, че това може да се направи, казваш, че става между двама души, които вече са се свързали с Умението. Принцът и аз нямаме такава…
— Мисля, че имате.
В гласа на Сенч има един тон, който те кара да замълчиш. Предупреждава, че знае много повече, отколкото си мислиш, че знае, и ти намеква да не му говориш лъжи. Беше изключително ефективен, докато бях момче. Беше малко стъписващо да открия, че е не по-малко ефективен и сега, когато съм зрял мъж. Поех бавно дъх, но преди да съм успял да попитам, той ми отговори.
— Определени сънища, които принцът ми разказа, събудиха подозренията ми. Започна се със случайни сънища, още когато беше много малък. Сънуваше вълк, който сваля сърна, и мъж, който тича да й пререже гърлото. В съня той самият беше мъжът и в същото време можеше да види мъжа отстрани. Този първи сън го възбуди. Ден и половина не говореше почти за нищо друго. Описваше го все едно е нещо, което е направил сам. — Замълча. — Беше само на пет тогава. Подробностите от съня далече надхвърляха личния му опит.
Не казах нищо.
— Минаха години, преди да го споходи друг подобен сън. Или може би трябва да кажа, че минаха години, преди да ми разкаже за него. Сънувал мъж, който преброжда река. Водата заплашвала да го отнесе, но накрая успял да я премине. Бил много мокър и премръзнал, за да напали огън да се стопли, и легнал до едно паднало дърво. При него дошъл вълк, легнал до него и го стоплил. И принцът отново ми разказа този сън все едно, че е бил той самият. „Харесва ми — каза ми. — Все едно си имам друг живот, който е някъде далече и свободен от принцови задължения. Живот, който си е само мой, където имам приятел, който е близо до мен като собствената ми кожа“. Точно тогава заподозрях, че е имал и други такива сънища-Умение, но не ги е споделил с мен.