— Розенберг, не се опитвай точно ти да ми казваш кое е правилно и кое не. Ти и Холоуей сте жив пример за това, че синовете наследяват пороците на бащите.
— Какво имате предвид?
— Оръжията, които продадохте на Либия, за да ги използва срещу Израел.
— Знаете?
— Вече са на сигурно място при нас.
Розенберг изстена.
— Да, така се получи. Без да искаш, помогна на моята раса, същата, която баща ти положи толкова усилия да изтреби — каза Ефраим и извади няколко лопати от каросерията. — Хайде, вдигнете ги. Има за всички — и хвърли на земята още лопати. — Да не губим време. Да бъдем по-експедитивни. Бащите ви много държаха на това. Стегната организация и работа.
— Лопати? — пребледнял възкликна Холоуей.
— За да изкопаете яма, разбира се. Голяма и широка.
— Вие сте съвсем побъркани!
— А бащите ви побъркани ли бяха, когато принуждаваха евреи да копаят ями и да хвърлят телата на други евреи в тях? Или може би убийството на евреи е оправдано? Лудост е само когато екзекуторите трябва да бъдат екзекутирани, така ли? Хващайте лопатите!
Подканяни от дулата на автоматите, всички уплашено запристъпваха напред.
— Ще изкопаем ямата зад къщата, за да не се вижда откъм пътя — каза Ефраим. — Сигурно искате да знаете какво ще правим с вас, когато свършите тази работа. Дали няма да ви накараме да гледате как убиваме бащите ви, а след това да разстреляме и вас, както са правили на времето те с онези, които са копаели общите гробове? Предлагаме ви да изберете — както са постъпвали те с жертвите си. Да ни сътрудничите, за да ви освободим. Да изкопаете ямата — и тогава ще стане ясно колко обичате бащите си. Много евреи са били изправени пред този избор през войната. Решете дали има смисъл, след като бащите ви и без това ще умрат, да се жертвате напразно заради тях. Или е по-добре да сътрудничите на техните екзекутори и да се опитате да се спасите? Интересна дилема, нали? Ако откажете да копаете, ще ви застреляме. А ако се подчините… — Ефраим разпери ръце. — Кой знае? Проверете сами. Ще натрупате жизнен опит.
Ерика се бе прикрила зад една чупка и разглеждаше задния двор. Двамата възрастни мъже, които бяха обезвредили часовия, не се виждаха. Може би бяха влезли в къщата от някакъв заден вход. Но забеляза други двама, които влачеха един човек от охраната към нещо като гараж в далечния край на имението. Върнаха се обратно с автомати в ръка и изтичаха към задния двор.
Тя погледна Сол, който бе близо до нея. Посочи му двора с мълчалив жест. Не виждаше Дру и Арлийн. Предположи, че те са решили да заобиколят имението. Надяваше се, че са забелязали движението зад къщата.
Към последните двама, които видя, се присъединиха нови двама. Всички бързо влязоха вътре в сградата. Ерика реши да изчака удобен момент. Четиримата скоро излязоха и се втурнаха към предната част при останалите. След като се бяха уверили, че теренът е чист, те бяха свалили автоматите си.
Сега е моментът! Тя изтича към задната стена на къщата. През една стъклена врата успя да надникне вътре, където бе съвсем тихо. Сол дотича при нея и двамата заедно влязоха вътре. Отдясно видя стълби, които се спускаха надолу към приземния етаж. Пред себе си забеляза три стъпала, по които се качи в малък коридор. Сол отиде да провери приземния етаж, а тя тръгна по коридора. Миришеше на готвено месо и топъл хляб. Стигна до просторна кухня, където всичко блестеше. Двама мъже от прислугата лежаха неподвижно на пода. От вратовете им стърчаха приспивателни стрелички. Ерика почувства студени тръпки по собствения си врат. Изчака Сол да се покаже от приземния етаж, мина през една люлееща се врата и излезе в друг коридор — по-широк и по-дълъг. По стените бяха окачени пейзажи. Картините бяха хубави, изпълнени със светлина, но въпреки това тя потръпна от ужас, когато си помисли за човека, който вероятно ги бе нарисувал — бащата на Холоуей, помощник-комендант на Майданек.
Вляво се намираше столовата, а вдясно — кабинетът. В него се виждаха пълни пепелници и много празни чаши. Вниманието й бе привлечено от мъжките гласове, които долитаха отвън. Някои от тях умоляваха, други ядосано даваха заповеди, трети бяха учудващо спокойни. В шумотевицата разпозна гласа на баща си. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Тръгна към отворената предна врата и залепи гръб за стената до входа. Върху огрените от слънце стълби стояха десетина мъже на средна възраст с вдигнати ръце. Други, доста по-възрастни от тях, ги държаха на прицел.
Отново чу гласа на баща си. Обхваналото я въодушевление, че отново го вижда и е толкова близо до него, бързо се изпари. Слушаше ужасена. Разговорът бе толкова абсурден, колкото изкънтяването на лопати по чакълената настилка и заповедта да се изкопае яма зад къщата. Имаше чувството, че всеки момент ще й прилошее, затова постави ръка на рамото на Сол, търсейки успокоение.