Усети горчив вкус в устата си.
— Арлийн, да знаеш, че тези момчета са истински гении.
— Но Гато не им е казал за нас — каза Арлийн. — В противен случай щяха да се опитат да ни премахнат преди да отвлекат Медичи.
Дру отново кимна.
— Надявам се, че Господ ти е простил, Гато. Накрая се прояви дяволски добре.
— Русият и червенокосият. Какво са искали от Медичи?
— Може би същото, което и ние.
— Да открият кардинала?
— Де да знаех. Дали се движат успоредно с нас? Или изостават малко назад?
— Дру, те са толкова опитни. Може би са дори пред нас.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
Неизбежен сблъсък
Образите на смъртта
Мексико сити.
Аарон Розенберг използва телефона на задната седалка на мерцедеса, за да предупреди охраната в дома си да удвои бдителността особено срещу подозрителни субекти около къщата. Нищо особено не се бе случило, което да го накара да мисли, че над него е надвиснала непосредствена заплаха, но откакто дадоха ход на поръчката заедно с Холоуей, бе станал доста неспокоен. Отвличането на баща му го бе направило подозрителен. Флирта на жена му с нейния бодигард не му даваше спокойствие. Освен това, въпреки уверенията на Холоуей, че Сет и Ледената висулка ще открият кой провежда „Нощта и мъглата“ спрямо тях, все още не бяха дошли никакви окуражаващи съобщения. Но Холоуей бе толкова сигурен в успеха им, че Розенберг се съгласи да продължат с доставката. „Ако от «Нощта и мъглата» по някакъв начин се доберат до информация за пратката или ако някой друг разкрие от какъв характер е и кой е наредил да се достави, тогава ще бъдем изправени пред двама врагове“ — мислеше си <Розенберг. — „Ще ни видят сметката или едните или другите“.
Мерцедесът попадна в задръстване, причинено от камион, изпод отвореното покривало на който излизаше пара. Каросерията бе пълна с касетки с пилета. Наоколо ръкомахаха разни зяпачи. „Какво, по дяволите, правя в тази страна?“ — мислеше си Розенберг. За миг изпита носталгия, привидяха му се планини, поточета и гори.
Обърна рязко глава към бодигарда си вляво, после към другия вдясно на шофьора. „Каква лудост“. Преди да се усети какво прави, отвори барчето, вградено в предната седалка, извади бутилка текила, напълни си чаша и я изпи на един дъх. Усети как питието изгори стомаха му, а в това време и колата потегли. Камионът бе избутан встрани.
Парното в мерцедеса работеше. Лъхна го топъл, спарен въздух. Като се добавеше и текилата в стомаха му, едва се въздържа да не повърне. Вдигна юмрук към устата си, все едно, че се опитва да задържи кашлицата си и така успя да предотврати нежелания инцидент и да запази достойнството си. С нетърпение очакваше да се върне час по-скоро вкъщи.
„Дано Мария отново да има желание“ — фантазираше си той. Всичко е добре дошло, само да го отвлече от грижите му. „Тя ми дължи добро отношение“ — заключи Розенберг. Не я ли обсипваше със скъпи подаръци? Не беше ли й спестил упреците за нейната изневяра?
Шофьорът бе успял да излезе на просторната улица „Пасео де ла реформа“, даде газ и скоро стигна имението в испански стил, притиснато между високи жилищни блокове. Бодигардовете му изскочиха от мерцедеса и се огледаха за евентуални нападатели.
Очевидно такива нямаше. Един от мъжете кимна на Розенберг да слиза. На входа се показа човек от охраната на дома. Розенберг изскочи от колата, изкачи бързо каменните стъпала, нахлу във вестибюла и се облегна на една стена. Страхът не му правеше чест, но и смъртта не бе за предпочитане, без значение как ще настъпи. Вероятно онези от охраната му се подиграваха задето трепереше за живота си, но им плащаше добре и щом вършеха работата си, можеха да му се смеят колкото си искат.
След като някак си се закрепи, забеляза прислужницата, която го гледаше сконфузено, застанала на витата стълба.
— Всичко е наред — каза той на испански. — Топлината ми се отрази зле. Господарката ти горе ли е?
— Не, сеньор Розенберг — отвърна тя. — Съпругата ви излезе.
— Излезе ли? — намръщи се Розенберг. — Къде отиде?
— Не ми каза, сеньор.
— С Естебан ли?
— Разбира се, с нейния бодигард.
„Неин бодигард ли?“ — мислено си каза Розенберг. — „Нейният любовник би било по-точно“.
Бързо изкачи стълбите. „Дявол го взел, по цял ден се чукат, докато аз се излагам на опасности!“
Най-горе рязко спря, чувайки гласове в стаята на Естебан, която се намираше в края на коридора. Бяха доста приглушени и не можа да ги разпознае, но със сигурност бяха на мъж и жена. Розенберг подозираше, че прислужницата се е заблудила или й е било наредено да излъже. Нямаше начин да разреши другите си проблеми, но на този, за Бога, щеше да сложи край веднъж завинаги.