— Ами, нищо… — прошепна Розенберг.
— Повтори, не чувам.
— Всичко е наред. Няма проблеми.
— Тогава защо, по дяволите, се обаждаш?
— Нерви…
— Нерви ли? Този разговор започва да ме отегчава, приятелче.
— Става въпрос за толкова много пари.
— Да, така е. И петнадесет процента са мои.
— Толкова е рисковано. Товарът ме плаши. Клиентите също. Стомахът ми се повреди от притеснение.
— Опитай с „Маалокс“. А за клиентите си прав. Всеки, който иска да търгува на черно с оръжие за сто милиона долара, определено е доста опасен. А, и не ми се обаждай повече. Изобщо не възнамерявам в бъдеще да имам вземане даване с теб. Ходиш ми по нервите.
Розенберг се стовари до телефона и се загледа в треперещите си ръце. Никога преди тази история не бе вярвал в съдбата, но сега вече допускаше, че може би има нещо подобно, което оказва влияние върху живота му. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал така безпомощен и си помисли, че се е хванал за единствения шанс за спасение като удавник за сламка — Сет и Ледената висулка трябваше да победят „Нощта и мъглата“.
Този прилив на смелост продължи по-малко от пет секунди. Както се канеше да излезе от тайния си офис, изведнъж спря и така здраво стисна дръжката на вратата, че тя се вряза в дланта му. Ако от „Нощ и мъгла“ знаеха толкова много за неговото минало, та да използват символичния череп, за да го тероризират, ако бяха осведомени така добре и за личния му живот, та да изрисуват знака не само на собственото му легло, но и на бодигарда на жена му, който бе и неин любовник, то не трябваше ли да се предположи, че са се добрали и до другите му тайни?
Като например този офис?
Разтреперан отбеляза, че не бе проверил телефона за подслушвателна система, преди да позвъни в Рио. Опитвайки се да предотврати провала, не бе ли довел „Нощта и мъглата“ право на следата? Ядоса се на глупостта си, яростно затръшна вратата, заключи я и изтича надолу по стълбите.
Рамките на прозорците поемат вибрациите от гласовете в стаята.
На отсрещната страна на улицата, срещу офиса на Розенберг, един вентилатор бе оставен на перваза на отворения прозорец на втория етаж на хотелска стая. Това бе всъщност микровълнов предавател, който приемаше вълните от прозореца на Розенберг и заедно с тях вибрациите от говора. Декодиращо устройство превръщаше вълните в думи и ги предаваше на магнетофона за запис. Лентата се вземаше всяка вечер. Домът на Розенберг също се подслушваше по този начин, както на Холоуей и на всички останали от групата. Изобщо нямаше смисъл да проверяват за подслушвателни устройства. Всяка тяхна дума се засичаше. Те не можеха да имат никакви тайни.
Уилям Милер се бе втренчил в големия кафяв плик, донесен от неговата секретарка.
— Дойде по куриер — каза тя. — Тъкмо се канех да го отворя заедно с останалата поща, когато видях, че „лично“ е подчертано, а в края е сложен удивителен знак. Затова реших, че трябва вие да го отворите.
Милер продължи да разглежда плика. Беше така претъпкан, че не би могъл да побере нито един лист повече. Обля го топла вълна.
— Благодаря ти, Марги. Може би просто реклама на някое ново изделие. Или млад архитект, който иска да го вземем на работа и се опитва да ме спечели с идеите си.
— Разбира се, може да е какво ли не — отговори Марги, а очите й лукаво проблясваха. — Осмелих се да си помисля, че сте се абонирали за някое порно списание и не искате жена ви да научи за това.
— Каквото и да има вътре, не съм го поръчвал — опита се да се засмее той.
— Няма ли да го отворите?
— След малко. Точно сега довършвам една оферта. Трябва да спечелим градските съветници за проекта за подновяване на общинските жилища.
Той сведе поглед надолу към листа хартия пред себе си и се престори, че се задълбочава над цифрите.
— Ако мога да ви бъда полезна с нещо, обадете ми се по вътрешната линия — каза тя, като излезе от стаята и затвори вратата.
Пликът, на който с черно мастило бе подчертано „ЛИЧНО!“, лежеше на бюрото му. Пощенските разноски, включително доставката по куриер, възлизаха на девет долара и петнадесет цента. Нямаше обратен адрес.
„Има ли причина да се изнервям толкова?“ — питаше се той. — „Просто един плик.“
Погледна към цифрите, но се улови, че не може да се съсредоточи и погледна отново към плика. Не можеше да свали очи от него.
„Е, ако изобщо не го отворя. Ако реша да го изхвърля в кошчето. Не, Марги може да го намери и да го отвори. Тогава ще го взема със себе си и ще се отърва от него по пътя за вкъщи. Ами ако Марги вече е видяла какво има вътре? Тогава ще бъде все едно. Тъй като има надпис «ЛИЧНО!», а още повече след онова, което открих на дъното на басейна си, ще бъде по-добре да внимавам, когато вътрешната ми алармена система започва да изключва. Може и да не го искам, но, дявол го взел, най-добре ще направя, ако отворя плика.“