Дори след този вътрешен монолог, той остана така неподвижен, втренчен в плика.
Най-сетне въздъхна и мушна пръсти под пакета. Бе тежък, плътно натъпкан. Започна да го отваря и замръзна от страх, когато му замириса на нещо силно.
„Може да е бомба“ — помисли си той. Първото му желание бе да го пусне обратно върху бюрото и да излезе тичешком от стаята, но се въздържа. Изпита нужда да го отвори леко и да прокара пръста си по краищата му. Съдържанието бе плътна маса — в средата нямаше дупка, където би могло да се постави експлозив, покрит с картон. Внимателно отряза края на плика и надникна вътре.
Дебело тесте снимки. Втренчи се в изображението на първата. Бе чернобяла, очевидно репродукция на правена преди много години фотография. Дъхът му секна от ужас. Изпълнен с отвращение, набързо прехвърли тестето. Една от друга по-ужасяващи сцени, жестокост след жестокост. Не можеше да си поеме въздух.
Трупове. Най-горната, както и безбройните под нея, изобразяваха трупове — камари от трупове, нахвърляни един върху друг; стърчащи ръце и крака в неестествени пози, изпъкнали ребра, подчертаващи крайно измършавели тела. Хлътнали бузи и очи, някои останали отворени, обвиняващи дори след смъртта. Обръснати до голо глави. Прибрани навътре устни над останали без зъби челюсти. Изражението на лицата им бе изкривено от страх и болка, запечатани в смъртта. Възрастни мъже. Жени. Деца.
Толкова много. Изпита желание да закрещи.
— Това е истината! Повярвайте ми! Не знам! — настояваше Медичи. — Моля ви!
Сет отново го удари през устата. Този удар не можеше да се сравнява с крошето отпреди малко, но парадоксалното бе, че предизвика по-силна реакция, сякаш накърняването на достойнството бе ключът към пречупването на Медичи.
— Свещеникът! — настояваше Сет. — Кардинал Павелич! Търпението ми започва да се изчерпва. Кой отвлече кардинала?
— Ако знаех, щях да ви кажа!
Този път Сет цапардоса Медичи с опакото на ръката си, като остави червени белези по бузата му. И бузите на самия Сет бяха станали червени като косата му, а обикновено безизразните му очи блестяха, изпълнени с нещо, което би могло да се нарече удоволствие.
Ледената висулка се бе разположил в ъгъла на кухнята на отдалечената от хорски погледи ферма, която бяха наели, и гледаше с интерес.
Наистина имаше какво да се види — техниката на разпит на Сет и реакцията на Медичи. Сет бе завързал китките на Медичи зад облегалката на един стол и бе прехвърлил примка през врата му. Долният й край бе закрепил за въжето, стягащо ръцете му. Всеки път, когато главата на Медичи отскачаше от ударите, примката се врязваше в гърлото му, а китките му се извиваха нагоре към лопатките. „Гениално“ — рече си Ледената висулка. — „С минимум усилия се постига максимум ефект.“ Вързаният съзнава, че до голяма степен сам си причинява страдания. Опитва се да не мърда при ударите, но е вързан така, че това не му се удава. Тялото му става негов враг. Накърнява се неговата самоувереност, неговото достойнство. „Всеки момент ще се огънеш, Медичи“ — реши той. Сълзите, които се стичаха по лицето на жертвата, потвърждаваха това заключение.
— Още веднъж питам — упорстваше Сет. — Кой отвлече кардинала?
Медичи се сви, като се чудеше как да отговори. Болката бе прояснила съзнанието му. Добре схващаше положението си. Никой от хората му не знаеше къде се намира. Никой не би могъл да му дойде на помощ. Трябва да изтърпи страданията и да се опита да оцелее.
— Моля ви, чуйте ме. Но защо не ме изслушате, преди да ме удряте?
— Само че трябва да имате какво да ми кажете — вдигна рамене Сет.
Медичи се опита да преглътне, но стегнатата примка му пречеше.
— Аз съм само посредник. При мен идват клиенти. Те искат оръжие, информация, групи за наблюдение, безопасни квартири. Никой не ми дава отчет защо са им нужни тези неща. А и аз не питам.
Сет се обърна към Ледената висулка, като се престори на отегчен и се прозина.
— Аз го питам за кардинала, а той ми разказва живота си.
— Не ми давате възможност да ви обясня — каза Медичи.
— Ще ти дам, когато все пак започнеш да казваш нещо.
— Клиентите ми не ме осведомяват за плановете си — бързо заговори Медичи, — но аз все пак си държа ушите отворени.
— Сега пък ще ми говори с метафори — каза Сет на Ледената висулка.
— Трябва да следя входящата и изходящата информация в професията си, за да бъда на гребена на вълната.