Полтъргайстите обаче са друго нещо! Тя явно са материални, но подобно на холографните дракони съществуват под формата на енергийни полета и съвсем не са безучастни към заобикалящия ни свят. Напротив! Някои от тях са толкова палави, че могат направо да побъркат човек. Не напразно името им на немски означава шумните призраци.
Според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч полтъргайстите основно биват два вида — пакостливи и предупреждаващи за предстояща беда, като и двата съществуват в десет (рядко срещащи се в чист вид!) разновидности:
| 1. | Вдигащи необичаен шум |
| 2. | Хвърлящи камъни и монети |
| 3. | Палещи огън |
| 4. | Усилващи звука на музикалните уредби |
| 5. | Нашепващи |
| 6. | Преместващи всякакви предмети |
| 7. | Разливащи съдовете |
| 8. | Палещи и гасящи лампите |
| 9. | Отключващи и заключващи вратите |
| 10. | Драскащи по стените и къртещи мазилка |
Йоркширският немирник
Мнозина погрешно смятат, че английските полтъргайсти най-често се появяват в гробищата. През есента на 1990 г. Майк, приятел на британския ловец на призраци Колин Дейвис, развълнуван му се обадил по телефона: „Кол, идвай бързо. В един магазин за мебели в Йоркшир има полтъргайст! Днес балдъзата ми ходи там с мъжа си да купуват ново легло и от тавана са я замеряли с монети.“
И на 10 ноември Колин Дейвис пристигнал с бойния си комплект видеокамери. Собственикът Дон (разбира се, използвам псевдоним, за да не му пострада бизнесът на човечеца) веднага си признал, че от три месеца непрекъснато събира монети, кламери и телбодове и много пъти лично е замерян с тях. Нещо повече. Събраните предмети периодично изчезват, за да се появят отново под формата на… дъжд от тавана. И най-странното е, че когато паднат на пода, дребните предмети вдигат силен шум, сякаш се приземяват върху ламаринен покрив — досущ като че ли някакъв дяволски оркестър свири „туш“, за да отбележи поредното попадение.
Според Дон този тормоз започнал от момента, когато за първи път довел в магазина деветгодишния си син. Него ден той доставил нова спалня, която струвала 645 лири. За да не се разкарва напразно по етажите, Дон свалил табелката с цена 954 лири на най-скъпата и рядко продавана мебел в магазина — водното легло, завъртял девятката на шестица и разместил другите две пластмасови цифри, така че табелката вече да показва цена 645 лири, и я поставил на новата спалня. След минута, когато отново минал покрай нея, той изумен видял, че табелката отново показва 954 лири. Най-интересното е, че никой не би могъл да размени табелките, защото водното легло и табелката с цена 954 лири били единствените в магазина. А и Дон бил сам на етажа. В това време помощничката му Сюзи (пак е псевдоним) се грижела за сина му три етажа по-надолу.
Колин се споразумял с нещастния търговец на спални, дивани и канапета да проведе дискретно разследването си и започнал да оглежда обстановката. Магазинът за мебели разполагал с 25 открити зали, разположени в кръг на четири етажа. Ако човек застанел в средата на първия етаж, на практика имал обзор към целия магазин. В мига, когато в него влязъл един клиент, Колин виждал добре Дон и Сюзи в техните офиси. Други хора в магазина нямало. И въпреки това, щом клиентът се приближил до него, между тях ей така, отникъде, тупнал един маркер. Клиентът набързо си тръгнал, тримата затворили магазина, претърсили го и накрая се наредили в засада на първия етаж. И макар да се взирали като побъркани, от тавана или по-скоро от небитието завалял дъжд от монети и кламери.
След десетина минути някой изгасил осветлението на един от етажите, макар че в този момент и тримата се виждали един друг какво правят. Когато най-сетне Колин подредил видеокамерите си и ги включил, всички странни събития изведнъж секнали. Полтъргайстът от магазина за мебели явно не бил толкова любезен като колегата си от една къща в Бристъл, Кънектикът, който позволи през 1975 г. на един американски ловец на духове да го снима.
Докато напразно чакали камерите да уловят някоя от поразиите на полтъргайста, Сюзи разказала на Колин, как той обичал да си играе с нея. Тя оставяла ключа от магазина на бюрото си, излизала от офиса с думите: „Не можеш да го вземеш!“ и тръгвала нагоре по стълбите. Още на първия етаж ключът се изсипвал от тавана в краката й, а понякога я чуквал по главата. Когато след три часа дебнене касетите на Колин свършили и той изключил камерите, този път въпросният ключ едва не халосал него по главата!