На „преводи“ се радват и много романи. Може би най-знаменитият от тях е „Замъкът Отранто“, готически роман на загадките и ужасите, който Хорас Уолпол приписва на несъществуващия италианец Онуфрио Муралто. Не са малко и примерите, когато разни творби от неизвестни автори се приписват на знаменитости. Още приживе, пък и след смъртта на Уолтър Скот във Франция и Германия са публикувани множество „преводи“ на негови произведения („Замъците на Авалон“, „Хебридските изгнанници“ и т.н.), които той никога не е писал. В края на XX в. на книжния пазар в България подобно нещо често се случи с „произведения“ на Джеймс Хадли Чейс и Роджър Зелазни.
Литературните мистификации забавляват и талантливи писатели с утвърдено име в обществото. Шарл Монтескьо например „превежда от гръцки“ поемата „Книдският храм“. Българинът Иван Вазов с усмивка на уста пише своите „Японски силуети“, а неговият сънародник Пенчо Славейков изглежда съвсем сериозно създава „Островът на блажените“.
Все пак сред професионалните фалшификаторите през последното хилядолетие най-високо се котират не българските, а библейските текстове. В 1825 г. ерусалимският антиквар Шапиро иска един милион английски лири за един свитък — част от Петокнижието на Мойсей. Дълго време никой не се съмняваше, че тази находка е подправена, докато в средата на XX в. не бяха открити знаменитите свитъците от Кумранските пещери край Мъртво море.
Дали пък през XXI в. и „Веда Словена“ на Стефан Веркович няма да бъде реабилитирана? Но за нея ще стане дума по-нататък. А сега да видим как изглежда първата десятка на най-великите литературни мистификатори през последните три века според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч (като не броим Хък Хогбен и славянските му последователи, разбира се, за които специално ще стане дума по-нататък):
| 1. | Джордж Салменейзър (ок. 1679–1763) |
| 2. | Уилям Лодър (1710–1771) |
| 3. | Джеймс Макферсън (1736–1796) |
| 4. | Томас Чатъртън (1752–1770) |
| 5. | Уилям Хенри Айрланд (1777–1835) |
| 6. | Джон Пейн Колиър (1789–1883) |
| 7. | Фридрих Вагенфелд (1810–1846) |
| 8. | Дени Врен-Люка (1818 — сл. 1875) |
| 9. | Константин Симонидис (1824–1867) |
| 10. | Томас Джеймс Уайз (1859–1934) |
Песните на Осиан
Докато учи в Кралския колеж в Абърдийн, а по-късно и в Единбургския университет, на Джеймс Макферсън все още не му минава през ума да мистифицира творчеството си. А то не е малко. До 20-годишна възраст Макферсън е написал около 4000 стиха! Ала той е ужасно отчаян, защото някои литературни критици ги обявяват за „високопарни сплетни и глупости“.
12 март 1758 г. Този шотландец Макферсън е много талантлив, но ще се поболее от оценките на тъпите английски критици. Днес му отворих очите, как може да им запуши устата.
Така Макферсън превежда някои свои творби на галски — езика, на който някога са говорели шотландските потомци на келтите, и ги пробутва за старинни оригинали. Любителите на шотландската история тутакси изпадат в неописуем възторг и молят Макферсън да преведе отделни откъси на английски, за да ги разберат по-добре! Скоро той написва първо на английски, а после и на галски нови 16 стихотворения, които представя за откъси от голяма поема.
Публикуването им в 1760 г. става истинска сензация. Почитателите на Макферсън правят подписка, събират пари и го провождат в планинските усои на Шотландия да открие нови още по-изискани образци от поезията на галски език.
След двегодишно усърдно „търсене“ Макферсън обявява, че е издирил изящна поема за живота на древен келтски крал, живял в III в., и я издава под заглавие „Фингал, древна епична поема в шест книги и някои други стихотворения, съчинени от Осиан, син на Фингал, и преведени от галски език“. Тогава в скептична Англия се появяват първите обвинения във фалшификация. Патриотично настроената шотландска публика обаче купува поемата като топъл хляб.