Макферсън се отнася с презрение към критиката и когато лондонските издатели го молят да представи оригиналния ръкопис на галски, той просто им изпраща нови произведения. Самочувствието му се дължи и на факта, че в поемата си той е вмъкнал няколко истински откъса от песни на Осеан, които наистина издирва и записва из шотландските острови.
В това време се появяват преводите на „Фингал“ на почти всички европейски езици и славата на Макферсън главоломно расте. Гьоте е толкова прехласнат по „Песните на Осиан“, че не само превежда част от тях, но ги споменава в своя „Вертер“, където те изместват от сърцето на героя му поемите на Омир! А шведският крал нарича своя наследник Оскар по името на сина на Осиан. Скоро из Европа буквално се пръкват хиляди малки Оскарчета и Малвини.
Цели 120 г. учени и издатели се опитват да докажат литературните мистификации на Макферсън. Организирани са специални експедиции, анкети и почти полицейски разследвания. Смята се, че споровете приключват в 1886–1887 г., когато в списание „Селтик Магазин“ резултатите се обобщават в четири обвинения:
| 1. | Историческата канава на поемите показва, че авторът им е абсолютен лаик в областта на историята на древните келти. |
| 2. | Животът, описан от Осиан, напълно се разминава с научните представи за нравите и обичаите на келтите. |
| 3. | Макферсън не случайно се опитва да скрие собственото си стихотворение „Планинец“, защото то ужасно много прилича на поемата за Фингал |
| 4. | Всички галски стихове, които Макферсън представя за оригинални, несъмнено са преведени от английски, а не обратното, както би трябвало да се очаква. |
2 октомври 1887 г. Публикацията в сп. „Селтик Магазин“ е невероятен турлю гювеч от преднамереност, завист и глупост. Историческата канава на творбите на Макферсън му я подсказах аз. В повечето събития съм участвал лично или поне съм бил свидетел. Но понеже никой не ходеше подире ни да си записва случилото се за учебниците по история, сега разправят, че не било така. Глупаци! И битовите подробности Макферсън ги пресъздаде, така както му ги предадох. Научните представи за живота на келтите напълно се разминавали с описаните от Макферсън нрави и обичаи на келтите?! Ами поправете си научните представи, господа тъпанари! Вярно е, че моят приятел Джеймс Макферсън написа „Песните на Осиан“, но това е само защото няколко века по-рано нямаше кой да ги напише.
Томас Чатъртън и отец Роули
На 24 август 1770 г. в една лондонска мансарда 17-годишен младеж накъсва купчина ръкописи и документи, налива си чаша вино, добавя конска доза отрова за мишки и изпива на екс дяволската смес. Така умира Томас Чатъртън — най-талантливият и най-нещастният от всички литературни мистификатори на света. А на пръв поглед животът му започва толкова обещаващо.
Най-великият английски поет след Шекспир (по думите на шекспироведа Малоун) се ражда три месеца след смъртта на баща си в бедно семейство — порок, който всяко общество рядко прощава. На 7-годишна възраст Томас се научава да чете и за три години поглъща стотици томове по история, богословие и философия с такава жар, че майка му направо се плаши.
На 11-годишна възраст той публикува първото си собствено стихотворение „На последното Богоявление“ и съучениците му зяпват със страхопочитание. Но вглъбеният Чатъртън не ги забелязва, а продължава да се рови в хранилището на църквата Сейнт Мери Редклиф и да попива мъдростта на старите книги. Именно там Чатъртън „намира“ около година по-късно и „Елиноур и Джуга“ — първия от цикъла старинни ръкописи, „подписани“ от отец Томас Роули — действителна личност, която е живяла през XV в. в Бристол.
Лондонските издатели са очаровани и скоро Томас Чатъртън успява да сътвори и да публикува (често без никакъв хонорар) десетки ръкописи от XV в., отличаващи се с изящна мелодичност и дълбока меланхолия. Той започва да снабдява с исторически съчинения и своя приятел, лекаря Уилям Барет, увлечен по миналото на Бристол. В суматохата Чатъртън успява да попълни и родословното дърво на тщеславния Хенри Бергам, като „намира“ една рицарска поема (естествено пак на „Роули“), където сред участниците в голям турнир се споменава и рицарят Джоан де Бергам. Писането си е писане, но щом младият Томас завършва училището, отново възниква въпросът с препитанието и той става чирак в адвокатската кантора на Джон Ламбърт. За съжаление там с него се отнасят като със слуга, но Чатъртън стиска зъби и продължава тайно да снабдява доктор Барет с „автентични“ материали от историята на Бристол, а лондонските издатели с творби на „Роули“. Накрая и самият той отива в Лондон.