9 февруари 1849 г. Днес продадох на Симонидис още 845 ръкописа. Този грък е ненаситен! Ако не се налагаше да финансирам национално-освободителната армия на Гарибалди, щях да му покажа среден пръст, ама съм на зор. Уж се пише приятел, а се пазареше като циганин, и затова му пробутах една биография, която ще му изяде главата… Сега пак ще трябва да залягам и да попълвам зейналите дупки в колекцията ми.
Скоро след сделката с Британския музей става ясно, че гръцкият поет Рангавис още в 1851 г. публично обвинява Симонидис, че подправя древни ръкописи. И макар старата вражда между двамата да е публична тайна (гузен, негонен бяга!) Симонидис напуска Англия и отива в Париж. Там попада на френски граф, страстен колекционер на всичко, свързано с гръцкия поет Нон, живял през V в. И този път, както предвижда Хък, Симонидис допуска груба грешка. Той предлага на графа биография на Нон, написана от автор, живял цели 600 години преди Нон!
През юли 1855 г. Симонидис си навлича гнева на властите в Лайпциг, когато се опитва да продаде „Пастир“ и „История на Египет“. Оказва се, че първите три листа на „Пастир“ са взети от екземпляра, съхраняван в един атонски манастир, а останалите шест са копия. Когато сравняват копията с оригинала, става ясно, че този път няма фалшификация. „Историята на Египет“ от Ураний Александрийски обаче навлича големи неприятности на Симонидис, защото купувачът проф. Диндорф смята тутакси да я препродаде на пруския крал за два-три пъти по-голяма цена. Докато сделката още се уговаря Берлинската академия обявява ръкописа за фалшификат и Симонидис тутакси е арестуван. Съдът обаче не го намира за виновен, защото в края на краищата ръкописът на Ураний се оказва истински, а наличието на модерни мастила по някои ръкописи Симонидис оправдава с необходимостта да реставрира повредените текстове.
Следващата сензация гениалният любител на старинни ръкописи предизвиква през 1860 г. в Ливерпул. Тогава той открива сред колекцията от папируси на Джоузеф Мейър фрагменти от Евангелието от Матея, записано от дякон Николай по думите на самия Св. Матей петнадесет години след възнесението на Христос. Скоро Симонидис намира и други фрагменти от библейски текстове в папирусите, но никой не му вярва. Щом чуят името на Симонидис, специалистите в един глас се провикват: фалшификат! Обвиненията рухват едно след друго. Ръкописите не са написани с един почерк, както твърдят учените първоначално. А в Египет са намерени и други папируси от I в. Но само заради лошата слава на Симонидис и до ден днешен сбирката на Мейър така и не е получила безпристрастна оценка!
В 1862 г. Симонидис успява да си го върне на англичаните. Той прави за смях Тишендорф, който настоява, че е открил в Атон Синайски кодекс от IV в. Всъщност преписът е на Симонидис и е направен с намерение да бъде подарен на руския цар Николай I. Ала учените пак се заяждат и се напъват да докажат, че преписът на Симонидис е… оригинал.
След пет години един от най-големите авантюристи на XIX в. си отива от този свят, като пропуска шанса да стане вторият след Хък Хогбен най-велик познавач на древните ръкописи за всички времена. Може би, защото макар да е роден в православна Европа, все пак е простосмъртен.
Мериме, Пушкин, Ханка и другите
Литературните комплекси и користните подбуди не са единствените двигатели на литературните мистификации през XIX в. Любовта към родината и възвеличаването на народните корени също създава доста работа на критиците и изследователите. Когато например Проспер Мериме публикува сборника с романтични пиеси от името на измислената испанска актриса Клара Газул, все още всичко изглежда най-безобидно забавление. Окуражен от успеха на първата си мистификация обаче, той издава и стихосбирката „Гусла“ от несъществуващия сръбски поет И. Магланович. И първи на въдицата пак се хваща гениалният наивник Гьоте. Великият немски класик написва хвалебствена рецензия, а руският му колега Пушкин с патриотичен плам превежда 11 песни от „Гусла“ за собствения си цикъл „Песни на западните славяни“. Чак тогава Мериме се сконфузва и в писмо до С.А.Соболевски пише: „Предайте на Пушкин моите извинения. Чувствам се горд и в същото време се срамувам, че го подведох.“ Но Пушкин изобщо не се обижда, защото десет години преди това сам е „превел от латински“ собственото си стихотворение „На Лициния“, а в статията „Последният от роднините на Жана д’Арк“ с лека ръка вмъква писмо, уж писано от Волтер.