Мистерии

Изобщо фалшивите истории на разни народи са любимо поле на литературните мистификатори. Доста популярни сред читателите през XVIII и XIX в. стават умело мистифицираните „История на Формоза“ от Джордж Салменейзър, „История на Финикия“ от Фридрих Вагенфелд и „История на Римска Британия“ от Чарлс Джулиъс Бъртрам. Най-големите патриоти сред литературните мистификатори на всички времена обаче несъмнено са шотландецът Джеймс Макферсън и чехите Вацлав Ханка и Йозеф Линда.

В началото на XIX в. на практика не съществува история на чешка литература и по съвета на Хък Хогбен неговият приятел Вацлав Ханка решава да запълни този пропуск. Той написва поема и я скрива в църквата на град Кралев Двор. После я „намира“ и я публикува под името „Краледворски ръкопис“. В 1818 г. той великодушно предава „находката“ си в Чешкия музей в Прага и за награда тутакси е назначен за ръководител на литературния отдел в музея. По-късно Вацлав Ханка става професор и, докато е жив, никой не си и помисля да разобличи фалшификацията. Нещо повече! Той се сдобива с достойни последователи.

Според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч ето как изглежда първата десятка на най-прочутите творби с патриотичен привкус в световната литература, за които има съмнение или твърдо е доказано, че са мистификация:

1.	„Илиада“ и „Одисея“ от Омир
2.	„История на Римска Британия“ от Бъртрам
3.	Почти всички творби на Уилям Шекспир
4.	„Вортигърн и Роуина“ от Самюъл Айрланд
5.	„Песните на Осиан“ от Джеймс Макферсън
6.	„Слово за похода на Игор“ от неизвестен автор
7.	„Краледворският ръкопис“ от Вацлав Ханка
8.	„Зеленогорският ръкопис“ от Йозеф Линда
9.	„Гусла“ от Проспер Мериме
10.	„Веда Словена“, съставена от Стефан Веркович

Веда Словена

Сто години след като Макферсън публикува Песните на Осиан, в Белград излиза един сборник, който мнозина тутакси обявяват за негов аналог.

Бре, Орфене, млади свирелжия!
Сички юнаци сърце имат,
кой на пушка, кой на сабя;
с пушка дребна лова да ловет,
со сабя на юдинско поле да се бият,
един другум нам да си дадат.
Орфен млад юнак сърце нема
не на пушка, не на сабя,
и той со пушка дребна лова да лови,
стару майку дар да утнесе,
сладка вечеря да си зготви,
кога на трапеза седне,
да си яде дребна лова,
и Орфена фалба да си фали,
че си има юнак над юнаци!
Нит на сабя сърце има,
сос юнаци на Юдинску поле да се бия,
и той нам да си даде,
сички Юди да зачуди.
Тая дарба Орфен си не има,
лю си има сърце свирка да си свири,
лю де иде в ръка си свирка държи,
кога засвири тая юдинска свирка,
сички Юди се на поле збират,
да си слушет шо е тая свирка,
с коя дур и планини заиграват,
та се люлет как се люле малко дете в люлка!

Така започва древната българска песен за „Орфеова женитба со керка на Арапска крале“, открита и обнародвана в 1867 г. от Стефан Веркович — сръбски и български археолог, както той сам се нарича. За нея Веркович получава златен медал на Първата всеруска етнографска изложба в Москва и в същото време разпалва най-яростния литературен спор на Балканите през XIX в., който се прехвърли чак в XXI в. та и до днес не е стихнал.

Нещастието на Веркович е в това, че той се захваща да събира песните във време, когато в Европа все още не са стихнали споровете около мистификациите на Макферсън и Ханка. Повечето западноевропейски учени са предубедени и мнозина с лека ръка отхвърлят, без да са чели (!), не само песента за Орфей, но и публикуваната в Белград през 1874 г. първа книга на сборника „Веда Словена“. Всеки критик високомерно смята за достатъчно да цитира съмненията на предшественика си, без някой сериозно да анализира текстовете. За жалост обвиненията срещу Веркович са подкрепени и от именити българи като Иван Вазов, Пенчо Славейков, Иван Шишманов и Михаил Арнаудов.