И точно тогава, при ръкоплясканията, бъбренето на публиката, прехода от саксофона към пианото, точно там измъква със сила втория куршум. Точно на това място. От стената се отронва мазилка. Сплесканият куршум пада в джоба при първия.
Пианото измества саксофона. Започва с привидно тромави, лутащи се стъпки. Но ето че се изтръгва от строгите акорди. Звучи все по-свободно, все по-красиво. И сега чува красотата. Вътре в себе си. Не само като… спомен. Басът изчезва. Пианото отново се лута. Точно като в началото. Трябваше да се научи да го разбира. Саксофонът се включва. Последното повторение. Аплаузите, подсвиркванията. Леко се покланя. Може да го слуша до безкрай.
6.
Беше първи април. Пол Йелм седеше в стаята за разпит и потъркваше ръце, без да спира. Часовникът на стената показваше десет часа и тридесет и четири минути. Щяха ли да го оставят да се поизпържи малко? Или всичко беше една първоаприлска шега?
Вече не знаеше какво да отговаря. Напълно се беше затворил в себе си. Може би Грундстрьом имаше право. Може би наистина трябваше да дадат пример. Та нали познаваше настроенията в полицията, нали ги споделяше, нали бяха част от него.
Вратата бавно се отвори. Представи си посърналата физиономия на Грундстрьом, без да можеше да прецени дали наистина съжалява, или беше само поза:
Съжалявам, Йелм. Рано тази сутрин взехме решението. Оставката ти трябва да лежи на бюрото на комисар Брюн най-късно до три следобед. Тъй като напускаш доброволно, естествено, няма да получиш обезщетение или компенсация за безработица.
Вместо него на вратата се появи съвсем непознато лице.
Мъжът го погледна в продължение на няколко секунди. Клонеше към шестдесетте, доста обикновено, прилежно облечен, гладко избръснат, плешив. Носът му беше забележителен. Продължи да го гледа още миг, проучваше го съвсем равнодушно и му подаде ръка.
— Казвам се комисар Ян-Улув Хюлтин. Разбирам, че чакаше друг.
— Пол Йелм — отвърна сковано.
Как не се сети. Беше дошъл шефът. Правомощия, йерархия. Макар и трудно да си представяше някой да командва Грундстрьом. Значи така изглеждаше малко или много тайният шеф на Отдела за вътрешни разследвания.
— Къде е Грундстрьом? — произнесе Йелм. Не можеше да разпознае гласа си.
— Ами — отговори комисар Ян-Улув Хюлтин, — остана в спомените.
Издърпа раздела за новини от двата стокхолмски сутрешни вестника в куфарчето и задържа по един в ръка. Снимката, направена преди десет години, красеше двете първи страници. Заглавието в „Дагенс нюхетер“[1] гласеше: Заложническа драма в Халунда, а подзаглавието: Полицай спасява трима. „Свенска дагбладет“[2] пишеше: Героят от Норшборг и добавяше: Криминален инспектор Пол Йелм спасява положението.
Звучеше като груба подигравка, инсценирана от особено садистичен режисьор.
— Видя ли ги? — попита Хюлтин.
— Не.
Отговор, който можеше да бъде кратък и стегнат, но вместо това прозвуча недодялано.
Хюлтин сгъна вестниците и продължи:
— Не трябваше да използват тези заглавия. Не ме разбирай погрешно, радвам се, че изглеждат така. Това означава, че все още при нас не изтича информация. Факт е, че нещо много, много голямо е на път да се случи в града.
Объркване засега предизвикваше само първото име на Пол Йелм.
Ян-Улув Хюлтин постави чифт полукръгли очила за четене на масивния си нос и запрелиства досие с името на Йелм, което ясно се четеше върху кафявата подвързия на папката.
— Как си могъл да останеш в този тежък район толкова години, без да оставиш следа? Никакви уведомления, никакви награди, нищо. Рядко съм виждал такива празни листове в толкова старо досие. Какво ти стана преди ден?
Йелм седеше като вкаменен. Хюлтин го гледаше с любопитство. Вероятно не очакваше отговор. И все пак го получи.