— Понякога?
— Не е практика при аматьорския голф, но се случва.
— Как се наемат?
— С наше съдействие, но трябва да сме уведомени предварително.
— Значи, ако имате трима играчи, ще ги уредите с така нареченото кади? Правилно ли съм разбрал?
— Както казах: ако са ни уведомили предварително. Отнема няколко часа да се открие. А в този случай не един, а трима. Персонален придружител. Естествено, едно кади не може да влачи стиковете на трима.
На Йелм му хрумна идея, макар и прибързана.
— Лена кади ли е?
— Лена Хансон? Била е. Сега работи в администрацията.
— Придружавала ли е клиенти като кади през септември хиляда деветстотин и деветдесета година?
Аксел Видстранд, секретарят на Стокхолмския голф клуб, млъкна за момент. Полицаят долови шушукане; като че бе сложил ръка на слушалката и разговаряше с някого до себе си.
— Да, работила е. Отказала се е едва миналия сезон.
— Ако е някъде наблизо, бихте ли я попитали дали си спомня да е била кади, когато Кюну Дагфелт, Берхард Странд-Юлен и Нилс-Емил Карлбергер са играли голф следобеда на седми септември деветдесета.
— Не прекалявате ли, господин полицай?
— Попитайте я.
Отново приглушеният шепот през слушалката.
— Не е — отсече Видстранд.
— Бърза памет.
— Още нещо?
— В книгите за гости отбелязано ли е дали играчите са използвали кади?
— Не. Пишат само имената си. Още нещо интересува ли ви?
— За момента не — отговори Йелм, остави слушалката и записа името Лена Хансон в тефтера си. В случай че му потрябва.
Тезата за самотния, измъчван кади се изпари толкова бързо, колкото се беше появила. Доста необичайна практика. А дори и господата, противно на очакванията, да са имали кади, то не е бил един, а трима. Все пак подчерта името Лена Хансон. Ако убийствата приключеха, отново щеше да се позамисли.
— Чуй това — разсея го латиното, дълбоко погълнат от вечерния вестник. — „Няма съмнение, че става въпрос за първите, отдавна позабравени в Швеция, терористични актове. Дори и по време на разцвета на Фракцията на Червената армия[1] не сме виждали подобно нещо. Тогава се говореше за «Еба Грьон»[2], Нурберт Крьохер[3] и някоя си Анна-Грета Лейон; днес високопоставени шведски бизнесмени минават под ножа като на поточна лента. Възможно е да сме изправени пред най-тежкото престъпление в историята на Швеция. Единственото известно със сигурност е, че полицията е безпомощна.“ Което ще рече — добави Чавес и остави вестника: — щом те не са научили нищо, значи няма какво да се научи.
— Пропуснали са посолството на Западна Германия — коментира Йелм. — Прекалено млад си, за да си спомняш.
Хорхе Чавес улови погледа му.
— Пол. Ако ще се инатиш чрез скалъпване на остарели интриги, и ще се правиш на също толкова старомоден детектив, като отказваш да приемеш, че се касае за прехвърляне на пари през глобални компютърни мрежи и за професионални убийци с международен опит, навярно вербувани чрез същите тези мрежи, трябва да научиш повече за хората. Остави стереотипите и се вгледай в хората.
— Каква вълнуваща защитна реч! И какво предположение се крие зад загрижеността по изгубената чест на господата?
— Знаеш прекалено малко за тях. Отиди при Шещин. Чуй записите. Опознай ги.
Чавес се върна към екрана на компютъра. Йелм се взря за кратко в усърдния си колега. Видя ново поколение полицай и за пръв път усети пропастта помежду им; безспорно не зависеше от произхода. Беше се отворила дълбоката бездна между поколенията. Чавес: компютърно грамотен, отворен, рационален, непредубеден, дистанциран, ентусиазиран. Ако на това се базираше бъдещото развитие на полицията, то нямаше основание да губи надежда. А смътното усещане за липсата на душа и сърце го връщаше начаса към стереотипите. Къде, мамка му, бяха собствената му душа, собственото му сърце? Чувстваше се стар. Просто беше видял един по-добър полицай от него самия. С черна коса и испанско име. Надникни в душата си, Йелм.
Част от задачата му беше да се отърве от Грундстрьом. Излезе в коридора и влезе в тоалетната. Беше се появила пъпка на бузата му. Опита се да я изстиска, но не се получи, коричката се пукна и започна да се лющи. Намокри пръста и махна люспите. Излезе отново в коридора, подмина стаята си и се спря пред 303-та. Почука и влезе.
Гунар Нюберг пишеше на компютъра: мамут, понесъл на рогата си космически кораб. Великанът изглеждаше като кацнал на грешна планета.
Шещин Холм беше със слушалки на ушите и пишеше нещо на малък лаптоп. Спря уокмена до компютъра и се обърна към влезлия. Нюберг продължи да трака по клавиатурата, бавно, мудно, неохотно, но със завидно упорство.