— Посещение — каза Шещин Холм. — Каква изненада.
— Какво е това? — попита Йелм и посочи лаптопа.
— Ти не си ли получил? — учуди се полицайката и го видя как помръква. После му се усмихна с лека ирония. Не беше забелязал досега, че е красива.
— Лично мой си е — успокои го. — По-бърз е.
Още три секунди се понаслаждава на красотата й: изсулените черни дрехи, рошавата кафява коса, будните, още по-кафяви очи, чаровните, все по-видими бръчки, постоянната леко иронична усмивка, чистият, като по учебник, гьотеборгски акцент. После извърна глава и каза:
— Бих искал да прослушам записите ти.
— Нещо специално?
— Не. Бих искал да добия представа. Да избегна шаблоните, ако може.
— Може би да, може би не — заувърта Холм, като посочи грамадата от касети пред себе си. — Може би голяма част от шаблоните отговарят на истината.
— А твоето мнение?
— Да поговорим по-късно — помоли полицайката и остави струпаните касети да рухнат върху бюрото.
Записите не бяха надписани. Йелм избра един напосоки и го пъхна в чисто новия уокмен. Чу гласа на Шещин Холм:
„— Начало, разговор с Вили Ериксон, роден Вилиам Карлбергер, шест-три-нула-осем-едно-четири, трети април.
— Значи сте син на Нилс-Емил и Карлота Карлбергер?
— Да. Въпреки че сега се казва Ериксон, Карла Ериксон. Това е моминското й име.
— Вие също сте го приели? А и официално сте сменили малкото си име?
— Да.
— Но брат ви продължава да носи фамилията Карлбергер, Андреас Карлбергер. Крие ли се някаква история зад това?
— Хм, не знам. По-близък съм с майка си, това е.
— Правите аспирантура по социология в Лунд. Марксист ли сте?
Вили Ериксон се засмя.
— Ако бях, нямаше да се наложи да питате.
— Съществуваше ли идеологически конфликт между вас и баща ви?
— Може и така да се нарече, въпреки че трябва да се внимава с подобни понятия. Разбирам какво целите и за да не си губим времето, ще отговоря директно на въпроса ви дали мразех обичания от всички Нилс-Емил. Отговорът е не. Нямаше омраза.
— Никаква омраза и никаква скръб?
— Точно така.
— Разкажете ми за него. Какъв беше той? Беше ли класически капиталист? От гледна точка на социологията?
— Колко елегантно насочихте разговора в областта на интересите ми! Туш! За да ми отворите устата.
— Престанете! Щом толкова настоявате да не протакаме, тогава помогнете ми. Ще отнеме доста време, с което никой от нас не разполага.
— Ако съществува определение като класически капиталист от социологическа гледна точка, мисля, че да, беше такъв. Материалистично и дисциплинирано детство, спорадично навестявано от авторитарната фигура на бащата. Нищо ново под слънцето. Без нежности, но и без видимо насилие. Всичко се свеждаше до блясъка на парите. Андреас, аз и мама бяхме част от този блясък. Андреас малко повече от мен, аз малко повече от мама. Тя беше малко по-мрачна и невзрачна, за да блесне.
— Нямаше ли други по-особени интереси или нещо, което да създаде друга алтернатива?
— Търсил съм. Когато бях на десет или единадесет, в разгара на ада преди развода, го попитах какво произвеждат във фабриката му. Той се засмя и отговори: Пари. Надявах се да има нещо малко комично зад трупането на богатство: презервативи, плюшени мечета, чесалки за гръб, машинки за космите в носа или дявол знае какво. Естествено, беше си чисто финансов концерн от началото до края. Колко комични можеха да бъдат парите!“
Йелм се измори и превъртя напред значителна част.
Пращящ женски глас:
„— За разлика от него Кюну истински държеше на семейството си.“
Върна назад до началото на разговора.
„— Allô — чу се неясно провлачен мъжки глас.
— Госпожа Хумелстранд, s’il vous plaît — каза Шещин Холм.“
Нещо пукаше, някъде в далечината викаше ядосана жена:
„Touche pas le téléphone! Jamais plus! Touche seulement moi-même!“[4]
Най-накрая кресна в слушалката:
„— Allô!
— Търся Анна-Клара Хумелстранд, съпруга на Джордж Хумелстранд, изпълнителен директор в Нимко Финанс?
— А вие коя сте?
— Шещин Холм, Национална полиция в Стокхолм. По повод убийството на Кюну Дагфелт и Бернхард Странд-Юлен.
— Une agentinne, n’est-ce-pas?[5]
— C’est peut-être le mot juste, madame[6] — отговори Холм смразяващо. — Държа да подчертая, че разговорът се записва. Начало: телефонен разговор с Анна-Клара Хумелстранд в Ница, втори април, седемнадесет часът и две минути.
— Урааа — чу се отсреща. Едва сега стана ясно, че събеседничката беше пияна.
— Може би ще ви потърся след Лютцен[7] — каза Холм.
— След какво?
— Когато мъглата се разсее.