— Ах, вие, покварено същество! — възкликна госпожа Хумелстранд очарована. Чашата на Йелм преля при продължението: — Да не би да сте мастурбирали, представяйки си впечатляващия полов член на Филип! Как не ви е срам!“
Докато сменяше касетите, не успя да прогони мисълта за мастурбиращата Шещин Холм, представяща си впечатляващия полов член на Филип. Седеше сама в стаята. Нощта се спускаше над сградата на полицията. Беше обкрачила лаптопа и дръпнала леко надолу провисналите черни панталони. Движеше ръка спокойно и методично под бельото. Погледът — напълно премрежен, кафявите очи — широко отворени, главата — отметната назад в приглушен стон.
Като дете съм, помисли си, докато бодър и упорит тийнейджърски глас не писна в ухото му и не потуши леката ерекция.
„— Как ти се стори? Яко. По-яко. Най-яко. Мегаяко. Мега възбуждащо. Разбира се, че има хора с глупави имена. Имах една съученичка, която се казваше Херувима, Херувима Якобсон-Флуд, прищявка на стари хипита, уредили се с луксозна комуналка в Дандерюд, за да не предават мечтите си покрай компютърната фирма. Но никой друг, да му се не види, не е бил кръстен на яхта! Яхтите се кръщават с женски имена, а не, дявол да го вземе, жените с имена на яхти!
— Мразеше ли баща си, че ти бе избрал това име?
— През пубертета да. Сега по-скоро ми се струва, че е доста яко.
— Мразеше ли яхтата?
— Всъщност не, никога. Само с нея баща ми истински се разтоварваше. Суетеше се около нея, за да ни е хубаво. Нищо че майка ми повръщаше през цялото време и ставаше голяма каша. Ние с Маре се оттегляхме и играехме на глупавата игра отгатни думата.
— Биеше ли майка ви?
— Не знам.
— Не знаеш?
— Не. Ужасно се разочароваше, когато виждаше, че усилията му не помагаха на мама. Започваха да си крещят и ние се махахме, в ъгъла или на острова, на който акостирахме, скривахме се под някое одеяло и си играехме.
— Какво чувстваш след смъртта на баща ти?
— Плаках много…“
Йелм запревърта касетата и се замисли върху невъзможността да опознаеш истински живота на някой друг. Кое го движеше, кое обуславяше всички тези отношения с останалите хора?
В ранната си младост се беше любил с по-голямо момиче, хипарка на име Юлва Якобсон-Флуд. Леко объркан, се почуди дали Херувима не би могла да бъде негова дъщеря. Всичко се разпръскваше като кръгове във вода.
Смени касетката с напълно произволна. Продължаваше, без да спира, изумен от усърдието на Шещин Холм. Секретарки, семейства, служители, приятели — гласовете им се носеха от записите.
Сега говореше мъж с почти гьотеборгски акцент.
„— От Гьотеборг сте, нали? В такъв случай познавате Ландветер доста добре?
— Бих казала — полицайката отговори разсеяно. — Как стана така, че Вили смени фамилията си, а вие не?
— Ами, нямам нищо против Карлбергер. Доста… звучна е. Вилиам преживя развода по-тежко от мен, беше на дванайсет. Аз поне бях навършил петнайсет. Останахме при мама и възпитанието ни коренно се промени. От Юршхолм в Данвикстул, така да се каже. За мой късмет вече бях пораснал. Вилиам беше по-податлив. При това доста бързо успя да превърне личните си проблеми в идеологически конфликт. Нарича се проекция, струва ми се, начин за оцеляване.
— Как реагирахте, когато научихте за смъртта на баща ви?
— Не знам. Бях втрещен. Не всички бащи стават жертва на руската мафия.
— Защо споменавате руската мафия?
— Прочетох го в «Йотеборис Тиденде»[14]. Прегледах вечерните вестници в самолета. В «Афтонбладет» пишеше нещо за Фракцията Червената Армия. «Експресен» намекваше за сицилианската мафия. На кое да вярвам?“
Йелм спря и погледна към претрупания с работа Чавес. Навън беше започнало да се стъмва. Реши да прослуша само още един запис. Пъхна касетката и Шещин Холм каза:
„— Разговор с Рикард Франсен, дванадесет часът и шестнадесет минути, трети април.
— Искам да се чуе и на записа — строго отбеляза пенсионираният съдия, — така че мнението ми да е съвсем ясно. Как се осмелявате да идвате тук, скъпа моя, след това, което причинихте на сина ми тази нощ?
— Искрено съжаляваме за случилото се, но и вие бихте могли да ни уведомите, че имате син, който разполага с ключове и би могъл да се вмъкне посред нощ с остатъци от кокаин около ноздрите.
— Не предполагах…
— Първи въпрос: един от членовете на Ордена Мимир, който не се е присъединил към Шидбладнир, се казва Джордж Хумелстранд. Познавате ли го?
— Джордж? Разбира се.
— Как се отнасяше към отцепничеството ви?