— Не преливаше от радост. Нима искате да кажете, че продължавате да разследвате ордена? Въпреки Карлбергер?
— Откъде знаете за него? Все още не е официално обявено.
— За бога, имам своите източници! Тази следа ще ви доведе до задънена улица!
— Разкажете за Хумелстранд.
— Без съмнение отцепничеството го беше вбесило. За него уставът на Мимир си беше закон. Ние го предадохме. Принадлежеше към малката група на тези, които ни мразеха, което ме накара да приема подозрението ви, че бих могъл да бъда следващата жертва.
— Имена?
— Оскар Биелерфелт, Нилс-Оке Сверд, Бент Клинт и вероятно Якоб Рингман.
— За какво ставаше дума? По същество?
— Ритуални детайли. Най-вече тайни. Особено за една жена.
— Вярно ли е, че бившият криминален инспектор Ян-Улув Хюлтин по време на службата си в отдел «Наркотици» на Стокхолмската полиция през хиляда деветстотин седемдесет и осма е заловил Рикард Франсен младши за притежание и разпространение на дрога; че се е заинатил до бога и е успял да вкара сина ви в ареста въпреки огромната съпротива и че синът ви е получил присъда от Окръжния, но е бил оправдан от Апелативен съд «Свеа», където сте работили като съдия?
— Но не и по неговото дело!
— Никой не твърди това. Вярно ли е също, че впоследствие Хюлтин е бил преместен в участъка в Худинге?“
За миг стана тихо. Йелм си представи бойно вдигнатите вежди. После Франсен отново проговори, плахо.
„— Не мислех, че Хюлтин е клюкар… Както и да е, случаят беше повече от ясен. Синът ми бе оправдан. Поради липса на доказателства.
— Хюлтин не е клюкар. Аз самата прегледах делото. Натъкнах се на редица странности. Оттогава Рикард младши е залавян десетина пъти и е освобождаван.“
Отново запращя и звукът се влоши. Съдията каза с висок, треперещ и напълно подигравателен тон:
„— Мисля, че трябва да започнете да си търсите нова работа, млада госпожо. Имам предвид по-подходяща.
— Пуснете магнетофона, господин съдия — прикани го спокойно Шещин Холм.“
Йелм почука внимателно на вратата и влезе. Нюберг беше излязъл. Холм седеше, слушаше записи и пишеше на малкия компютър. В стаята беше съвсем тъмно. Полицайката вдигна глава и свали слушалките.
— Аха? — каза с почти същия глас, с който бе произнесла и Пуснете магнетофона, господин съдия, няколко часа по-рано. Беше доста късно.
Йелм върна купчината записи на бюрото й и леко поклати глава.
— Безнадеждно. Но Франсен беше неочакван бонус.
— Може би беше глупаво…
— Отишла си, за да го сплашиш…
— През всичките години е давал на сина си пари за наркотици и го е измъквал толкова много пъти, че е станал за смях по коридорите на ареста. Повече никога няма да мине по пътя на въздишките.
Полицаят седна на ръба на бюрото.
Пътят на въздишките беше подземният пасаж между Полицията и Кметството, през който затворници с наведени глави са преминавали почти около век.
[1] Германска лява екстремистка групировка, съществувала от 1968 до 1998 г., отговорна за убийствата на 34 души и обирите на 31 банки — бел.прев. ↑
[2] Шведска пънк група, основана в Стокхолм през 1977 г. — бел.прев. ↑
[3] Западногермански военен, планирал отвличането на шведския политик Анна-Грета Лейон през 1976 г. — бел.прев. ↑
[4] (от френски) — Не пипай телефона! Никога вече! Ще го пипам само аз! — бел.ред. ↑
[5] (от френски) — Агентка, нали? — бел.ред. ↑
[6] (от френски) — Да, може би това е точната дума, госпожо. — бел.ред. ↑
[7] Битката при Лютцен (16 ноември 1632 г.) се води между католическата имперска армия на Вагенщайн и протестантската армия от шведи и германци, командвана от шведския крал Густав II Адолф в хода на Тридесетгодишната война (1618–1648). Денят се отличава с гъста мъгла, която забавя началото на битката — бел.прев. ↑
[8] (от френски) — Вярвайте ми! Давайте! Давайте, приятелко моя! Веднага! — бел.ред. ↑
[9] (от френски) — Точно така! — бел.ред. ↑
[10] (от френски) — Малката ми. — бел.ред. ↑
[11] (от френски) — Нали така, Филип? — бел.ред. ↑
[12] (от френски) — Но, Филип! Нека се успокоим! — бел.ред. ↑
[13] (от френски) — Още ли? — бел.ред. ↑
[14] „Göteborgs Tidende“ — „Гьотеборгски времена“ (шведски), местен вестник — бел.прев. ↑
14.
Дойдоха откъм сутерена. Изсипаха се от обикновен сив ван за доставки и се втурнаха безшумно към стълбите. Носеха автомати. Отвориха вратата и се запровираха по стъпалата на изолираното стълбище. Движеха се без всякакъв звук.
Оставяха по един човек да барикадира вратата към апартаментите на всеки етаж. Чуваше се звукът от асансьора. Спряха за миг до вратата на седмия етаж и се събраха. Най-близкият я блъсна и всички се пръснаха между жилищата.