Звъннаха на врата с надпис „Нилсон“.
Никой не отвори. Нищо не наруши тишината.
Извадиха груб, бетонен цилиндър. За предната му част бе прикрепена дебела метална плоча, от двете страни имаше по две дръжки. Двама ги хванаха и по даден сигнал цилиндърът се понесе към вратата. Около ключалката се разхвърчаха трески.
Втурнаха се в апартамента. Той бе потънал в тъмнина, с щори, свалени до долу, навсякъде. В най-близките легла лежаха три малки чернокожи дечица, които се бяха събудили от трясъка. На матраци на пода лежаха още четири. Пет вече плачеха.
Продължиха към другата стая. На легла и матраци лежаха четирима възрастни чернокожи, зяпнали от изненада. Половината останаха с насочени оръжия, останалите продължиха към кухнята.
На масата седяха един свещеник и един чернокож. Пред тях имаше чаши за кафе. Те се втренчиха като омагьосани в малките автомати, които едновременно се насочиха към тях.
— По дяволите! — изкрещя свещеникът. Иначе остана тихо.
Двама добре сложени господа около четиридесетте с еднакви кожени якета се появиха с тежки стъпки в кухнята, погледнаха набързо свещеника и другия и се запътиха към спалнята.
— Соня Шермарке? — изкрещя единият.
Една от жените на матрака на пода се надигна и го погледна изплашено.
— Търсете оръжие — заповяда Йилис Дьос на компанията си.
— И дрога — добави Макс Гран.
15.
Йелм разглеждаше лицето си в завъртяното в погрешна посока ляво огледало за обратно виждане и забеляза, че люспестото червено петно на бузата беше станало малко по-голямо. Неволно му мина мисълта за рак на кожата.
Слънцето пръскаше с лъчи дебел слой илюзорно лято над заливите Оршта вдясно и Лилиехолм вляво, когато служебната кола запълзя нагоре по доста стръмното възвишение на моста „Лилиехолм“. Плажът на Хорнстул и къщичките на вилна зона Танту поглъщаха пролетното слънце; запита се мимоходом дали игрището за миниголф беше отворено. В другата посока кеят на басейна „Лилиехолм“ се врязваше във водата точно там, където се сливаха плажовете на Бергсунд и Хорнстул.
Плаж като плаж, помисли си Йелм пренебрежително и натисна газта, за да изкачи билото и да се спусне към Сьодермалм. Попадна в леко хаотично задръстване долу до кръстовището на Хорнстул. Лъскав СААБ 9000 беше минал на червено и спрял точно в средата. Отсрещният трафик се опитваше да го прогони с бипкане.
— Казах ти да продължиш по шосе „Есинге“ — бърбореше Гунар Нюберг, докато Йелм се беше облегнал на клаксона.
Беше взел Нюберг от малкия му ергенски апартамент до църквата в Нака. Съвместно пътуване, помисли си, когато маздата залитна около объркания СААБ. Отдавна никой не беше използвал тази дума.
— Този маршрут е по-приятен — наложи се Йелм и напсува клатушкащия се покрай него велосипедист.
— Но задръстването не — не спираше Нюберг. — Не смесвай понятията.
Опашката не помръдваше по цялата „Лонгхолмсгатан“ и едва когато „Вестербрун“[1] се надигна над малкия залив, който разделяше Сьодер от затвора „Лонгхолмен“, трафикът малко се поразреди. Минаха покрай мястото, където беше паднал военният самолет в онова не чак толкова далечно лято по време на прословутото въздушно шоу, за което никой не пое отговорност. Йелм беше отишъл с цялото си семейство, дори и на Дане му беше харесало. Гледаха от четвъртия ред на „Сьодер Меларстранд“, почти срещу Кметството, и станаха свидетели как самолетът се наклони наляво, пилотът се изстреля навън, самолетът се насочи към земята, облакът дим се надигна и се чу как мъртвешката тишина прерасна в шокирано и агресивно жужене. Още един удар под кръста, разсъждаваше след това, но по време на цялата случка беше като парализиран, лишен от мисли. Все пак Дане се беше откопчил след миг от ръката на баща си, положена на рамото му от прастар, но напразен защитен инстинкт.
— Яко — възкликна Дане.
— Яко — възкликна Гунар Нюберг. Погледът му се местеше между „Ридарфиерден“ вдясно и „Мариебергсфиерден“ вляво.
Залив като залив, помисли си Йелм пренебрежително и се съгласи с колегата си. Божествена гледка, както би се изразил Ерик Брюн[2]. Водата проблясваше на предобедното слънце. Нито едно облаче на небето, фасадите на сградите грееха в цялата си прелест на почти хоризонталните лъчи, няколко ослепително бели туристически корабчета пуфтяха върху слънчевото отражение. Две ранобудни платноходки в цветовете на дъгата. Кметството съзнателно се перчеше с трите си блестящи корони. Зеленината вече беше започнала да обгръща перилата от страната на Кунгсхолмен, парка „Роламсхув“, плажа „Смедсуд“, парка „Мариеберг“. Алеите покрай „Нор Меларстранд“ се пълнеха с хора.