— Така — каза равнодушно. — Ако се окаже, че няма неоткрита жертва, която да се гърчи в нечия помпозна всекидневна някъде в града, то трябва да приемем, че сме изправени пред две възможности. Първата: че убиецът е променил начина си на действие, втората: че това е краят.
Пол Йелм не чу казаното. Остана, докато другите се разотидат. Беше сам в Централата за бойна готовност и се чудеше в чий дом ще се прибере.
Там, където се прибра обаче, завари съвсем нормална семейна обстановка. Погледите между него и Сила никога нямаше да бъдат същите и не спираше да се пита дали връщането в рутината не беше лицемерно, дали не криеше бомба със закъснител. Напук на тези мисли, отново намери опора в ежедневието след странния апокалиптичен ден, докато интересът към разследването отново се върна.
Денят мина без вест. Работата продължи в нормалния ритъм. Земята обаче все още се клатеше.
Пети април. Почти седмица след първото убийство. Пол Йелм обядва за първи път в ресторанта на полицията. Беше прочут с навика си да пропуска обяда. За късмет, сърцевината на групата се оказа на същото място, по същото време: Сьодерстет, Чавес, Нурландер, Холм, Нюберг. Шестимата се бяха отделили на една дълга маса. Струваше им се, че са обградени от враждебни погледи.
— Нещата стоят по следния начин — започна Сьодерстет, като прокара ръка по бялата си гладко избръсната буза. В ръката си държеше вилица с набодено жилесто и мазно парче говеждо задушено. — Ченгетата в Стокхолм ни мразят, защото им отнехме случая, от Националната полиция също не ни долюбват, защото Хюлтин си избра банда разбойници с доста нисък ранг за едно от най-значимите разследвания в историята на шведската криминалистика. А всички заедно ни ненавиждат, защото сме от кол и въже: блед финландец, чернилка, жена от Гьотеборг, „пета колона“[1], грамада от плът и медиен герой. Няма що.
— Пета колона? — мрачно попита Виго Нурландер.
— Значи се разпозна?
— Не съм предавал стокхолмската полиция и никога няма да го сторя.
— Знаеш какво казват — намеси се Йелм. — Веднъж влезеш ли в Националната полиция, няма излизане. Освен в подобаващ ковчег.
— Кой, по дяволите, го казва? — ядоса се Чавес.
— Не си спомням — отвърна Йелм и скришом изплю парче месо в една салфетка.
Чавес се обърна към Сьодерстет:
— Какво става с апартамента, Грахче[2]?
— Грахче? — Йелм изведнъж разбра, че нещо беше пропуснал. Откъде, дявол да го вземе, намираха време да разговарят за личния си живот?
Огледа се наоколо. Общуването им беше изключително на професионална основа. Какви всъщност бяха тези хора, с които прекарваше неприлично дългите си работни дни? Отново го грабна споменът от записите и от кухнята в Норшборг: никога да не можеш да разбереш напълно ближния си. И далече назад чу гласа на Грундстрьом, който каза: Надникни в душата си, Йелм.
Отърси се от мислите си. Как вървеше общуването им в момента? Темпото на работа се беше поуспокоило, имаше шанс членовете на отряд А да се превърнат и в нещо друго, освен в зъбци на една машинария. Запознанството с Хорхе Чавес беше приятно. Сработиха се добре. Изключително кадърен и модерен полицай, обличаше се спортно, беше стабилен и най-вече млад. Ако времето им позволеше, щяха да станат отлични партньори. Може би личният им живот малко се различаваше. Единственото, което знаеше за Хорхе, бе, че беше ерген, волен като птичка, и че наскоро се беше изнесъл от апартамента за временно настаняване в сградата на полицията. За службата в Сундсвал не бе споменал нито дума. Всеки опит на Йелм да научи повече за това, се беше провалил. Накрая остана с впечатлението, че му е било толкова тежко, та чак не искаше да си спомня. Понякога му се струваше, че Чавес си мисли, че е дошъл в рая.
Кои други? Гунар Нюберг, бившият Мистър Швеция, басът от църковния хор в Нака, му беше станал почти приятел. Във всеки случай споделяха пътуването си. Харесваше последното словосъчетание, караше го да се чувства добре. Но в действителност и Нюберг му беше непознат. Разведен, защото тормозел съпругата си в периода на стероидите. Не беше виждал децата си от малки. Единствен хорът осмисляше живота му, но по свой особен начин той беше изключителен полицай. От типа потенциален побойник.
Вито Нурландер му се изплъзваше. Педант от старата школа. Кореняк стокхолмчанин. Падаше си по правила и наредби. Вярваше в закона така, както религиозните вярват в Библията. Носеше костюми, елегантни преди двадесет години, сега миришещи само на прах и пот. Висок, но тромав. Отпуснат. С шкембе. Необщителен. А може би нямаше за какво да общува.