Ченгето свали пистолета и опря цевта в ръката на бюрото.
— Продължавай, моля — каза и стреля.
Куршумът се провря между средния и безименния пръст и парна кожата. Малкият Стрьомстед закрещя още по-диво.
— Готландците!
— Продължавай — заповяда Нурландер и премести пистолета към китката.
— Чернилките трафиканти на Готланд! От една банда са! Друго не знам, кълна се! Говориха си за Готланд и за некадърниците там!
Виго Нурландер вдигна мъжа за опашката, сложи белезници на ръцете на гърба му, избута го в най-близкия шкаф, барикадира го и го остави там. Чу псувните, които се изсипаха зад гърба му.
Май на шведски с фински акцент.
Бариерата, мина през ума му и настъпи педала на излизане от „Фрихамнен“. Хюлтин му даде знак по телефона да кара право към „Арланда“[2]. Бариерата беше вдигната. Сега наистина щеше да им даде да се разберат.
Виго Нурландер беше на четиридесет и осем, разведен и бездетен. End of the story[3]. Плешивото петно на темето му отдавна бе стигнало пределните размери, за разлика от шкембето му, което бавно продължаваше да расте. Не беше дебел, а прекалено дебел. Нямаше нито една черна точка в характеристиката си. Но и хвалбите липсваха. Полицай за пример, макар и не особено активен; имаше си двама верни екскурзоводи: полицейският наръчник и сборникът от закони. Винаги вярваше в законните методи, в стабилната обществена защита и в бавните мелници на правосъдието.
Животът му беше стигнал до застой и както темето, отдавна бе изпълнил пределната си форма. Една съвсем целенасочена стагнация. Рамката най-много прилягаше на характера му: правилното, законното, това, което съществуваше черно на бяло. Вярваше, че повечето хора са като него: работеха усърдно, не мамеха с болнични, плащаха данъците си, без да мрънкат, следваха универсалните правила и се придържаха към златната среда. Останалото беше плява, която трябваше да се изкорени. А в неговия свят всички послушни граждани знаеха интуитивно коя беше плявата и ценяха усилията му да почисти улиците от нея.
С каквото и да се сблъскаше в ежедневната си работа в стокхолмската полиция, успяваше да се придържа към ясните, отчетливи насоки, според които се трудеше и живееше. Винаги беше доволен от себе си и от полицията. Нещата се движеха във вярната посока и с точното темпо; въпреки случайни възходи и падения, всичко беше отмерено: растеж, напредък, развитие. Стабилен социален възход.
Беше кротък човек.
Никога не би могъл да пъхне пръст в появилата се пукнатина на стената, та камо ли в мястото, на което ще се разцепи. И да го изтезаваха, нямаше да признае дори че я има, просто защото тя не съществуваше във възприятията му. И по-скоро в моментните му действия.
Сега, когато се разхождаше във Висбю, покрай крепостната стена в сутрешната мъгла, увереността все още го крепеше. Рефлексът на доверието. Витаещите следи от последните дни. Стореното и това, което предстоеше да стори, беше наложително. Не трябваше да се допускат повече неразкрити убийства, като това на Улоф Палме. Сигурност, гарантирана от закона, помисли си. Доверие. Обществена отговорност. Дагфелт, Странд-Юлен, Карлбергер. Достатъчни жертви. Щеше да се погрижи никой да не ги последва.
Защитаваше най-важните неща.
Макар и да не знаеше точно кои са.
След дълга разходка в почти пустия Висбю сред някаква средиземноморска мъгла стигна до сградата на полицията. Часът беше почти седем и половина сутринта на седми април.
Още с влизането го насочиха към ареста. Там го посрещна дежурен офицер, почти на неговата възраст. Истински полицай, като него. Такъв, какъвто трябваше да бъде.
— Нурландер — представи се.
— Йонсон — отвърна офицерът на смесица от сконски[4] и готландски диалект. — Вилхелм Йонсон. Очаквахме те. Пешков е на твое разположение.
— Предполагам, сте разбрали сериозността на разследването. Приоритет номер едно днес.
— Разбира се.
— Говори ли английски?
— За щастие, да. Опитен моряк съм. Убеден съм, че присъствието на преводач е излишно. Ако съм разбрал сигналите ти правилно.
— Така е. Къде е той?
— В звукоизолирана стая, според споразумението. Да вървим ли?
Нурландер кимна и Вилхелм Йонсон го поведе по няколко коридора, забра двама от охраната в стаята за почивка и заедно слязоха в мазето.
Четиримата спряха пред боядисана в сиво желязна врата с шпионка. Йонсон се изкашля и каза:
— Както вече ни изясни, поради секретност и от други съображения, не можем да присъстваме на разпита, така че ще пазим отвън. Това е паникбутон. Натискаш го и сме вътре за секунди.