— Адреси, места за срещи? — попита кротко.
Пешков поклати глава.
— Сменят ги постоянно.
Нурландер го зяпаше. Не можеше да определи дали мъжът срещу него беше жертва, престъпник или и двете. Удари бележника в масата, пъхна химикалката във вътрешния джоб и каза:
— Тръгвам за Талин. Ако по някакъв начин се окаже, че и най-малката подробност от разказаното е лъжа или че сте премълчали нещо, ще се върна. Разбирате какво означава това, нали?
Пешков мълчеше и гледаше в масата.
— Последен шанс да промените или добавите нещо — подкани го Нурландер и стана.
— Само това знам — категоричен бе Пешков.
Виго Нурландер му подаде ръка. Руско-естонският рибар се надигна и я пое с неприязън.
— Довиждане, сър — сбогува се на английски ченгето.
Никога нямаше да забрави погледа, който го изпрати.
Талин беше ужасен град. С такова впечатление остана Виго Нурландер през първите петнайсет минути. По-късно щеше да го затвърди. Оказа се голям проблем да наеме кола на летището. Когато най-сетне успя, се впусна в хаотичния следобеден трафик, като с усилия се опитваше да се ориентира с помощта на туристическа карта на английски. Попадна в Стария град на хълма Тоомпеа и се оплете в средновековен лабиринт. Прастарите стени с величествено извисяващи се бойни кули го караха да си помисли, че все още е във Висбю.
Но като цяло градът оставаше анонимен. Табелки с имена на улици, пътни знаци, реклами на напълно непознат език. Беше като във филм. Обикаляше като чужденец и щеше да си остане такъв. Всичко щеше да остане непонятно, само декор. Нищо не трябваше да отвлича вниманието му. Като че съвсем нова кръв пулсираше във вените му. Това беше неговото призвание. Отне му толкова много време, за да стигне дотук.
Най-накрая откри голямата, модерна сграда на полицията, паркира не където трябва и влезе.
Посрещна го охраната в малка приемна, в която старата съветска бюрократична сивота напразно се бореше със съвременния западноевропейски дизайн. Също като обстановката охранителят беше едновременно любезен и отблъскващ — комбинация, която Нурландер не беше срещал преди. При други обстоятелства може би щеше да се изненада, но сега прояви упорство.
— Комисар Калю Лайкмаа — потрети на разваления си английски. — Очаква ме.
— Не откривам шведски полицай в списъка за посетители — извини се сковано младежът. — Съжалявам — добави и той за трети път.
— Поне му се обадете — владееше се Нурландер. Стори му се, че отново заговори с донеслия му успех смразяващ тон от ареста във Висбю. Събеседникът му най-после направи каквото му каза. Поседя и почака на слушалката, докато бъркаше в чаша кафе. Когато най-после заговори, езикът му приличаше на фински с редица скрити о-та. След края на разговора каза с добре прикрито раздразнение:
— Комисарят идва, господин Нурландер.
— Благодаря — върна любезния тон.
Нямаше и минута и асансьорът във фоайето звънна. Появи се русоляв мъж с намачкан костюм от рипсено кадифе и очила, приличащи на раздаваните безплатно в далечното минало, когато Нурландер отбиваше военната си служба.
— Нурландер, предполагам — каза мъжът и подаде ръка. Шведът я пое. Доста здрава захватка. — Аз съм Лайкмаа.
Качиха се с асансьора до четвъртия етаж.
— Трябваше да съобщите, че идвате — продължи Лайкмаа с елегантен американски акцент от Източното крайбрежие. — Щяхте да избегнете неприятното чакане.
— Исках да не се разчува много-много — отвърна Нурландер вече тренирано хладно. — Случаят е доста заплетен.
— Да, да — суховато се съгласи естонецът. — При нас и бизнесмени, и тем подобни мрат като пилци. Престъпността доста се е променила. Всеки тълкува законите на пазарната икономика както му отърва. Потисканото при съветския режим сега избуява с пълна сила. Работехме по-лесно, но в никакъв случай по-приятно, като маша в ръцете на потисника. Сега живеем в държава в държавата със същия шпионски капацитет като на бившия Съветски съюз. Не бих се учудил ни най-малко, ако вашето пристигане вече е известно на определени кръгове. Трябва да бъдем много предпазливи в изказванията си. Както преди. Дори и стените имат уши. Влизайте.
Прекрачиха прага на приятна малка стая с доста посърнали цветя на перваза и гледка към Стария град и Двореца с внушителната кула на име „Високият Херман“. Нурландер обаче не й обърна внимание. Седна на стола за разпит срещу бюрото на Лайкмаа.
— Денят започва с електронно претърсване на офиса ми — обясни домакинът и запали цигара, — така че да сме сигурни, че не са монтирани подслушвателни устройства през нощта. Но това, естествено, не възпрепятства подслушването от разстояние. Като шеф на отдела за борба с мафията в страната съм атрактивна мишена. Каквото и да означава мафия…