Чавес следеше Ловиседал паралелно с МЕМАБ: разговаря с всички членове на борда на директорите от онова време и се опита да позвъни на потенциални заподозрени. Но нямаше кой знае какъв успех. В колата често го придружаваше Йелм. Медийният герой беше попаднал в истински вакуум. Житието му се въртеше около червената пъпка на лявата буза. Тя растеше бавно, но сигурно. Сила, медицинска сестра по професия, я пренебрегна с двусмислен смях. Вече беше стигнала квадратен сантиметър, така че сериозно започна да мисли за фаталната диагноза. Рак. Меланом. И дума не ставаше обаче да отиде на лекар.
Шещин Холм почти не беше разговаряла с него от странния разговор в ресторанта. Беше се отдала на записите си, а координацията им с интервютата със съседи и служители бе възложила на повече от недоволната стокхолмска полиция.
Джордж Хумелстранд, най-видният противник на отцепничеството от Ордена Мимир, изглежда, в противоречие с думите на съдията Франсен, се отнасяше доста иронично към Ордена Шидбладнир. Като цяло той смяташе, че историята е доста нелепа. Говореше почти като съпругата си Анна-Клара, вмъкваше похотливи реплики и постоянно намекваше за еротични отношения с чужди жени. Подчертаваше непрекъснато колко свободна и френска бе връзката му с Анна-Клара. Отначало Холм си мислеше, че я сваля, после бързо се убеди, че най-вероятно Хумелстранд беше импотентен. Накрая с облекчение зачеркна съпрузите Хумелстранд от дневния ред.
Сьодерстет, Петершон и Флорен все повече се потапяха в собствен свят от одитни доклади и борсови посредници, фирми фантоми и псевдобизнес, тайни дивиденти и нови емисии. Дори и когато седеше в ресторанта и говореше за конвертируеми записи на заповед, така че все едно изнасяше публична лекция, Сьодерстет не успяваше да прикрие натежалата умора. Понякога „финансовата група“ се появяваше на оперативките с все по-непонятни диаграми и схеми, в сравнение, с които натруфените драсканици на Хюлтин им се струваха чудо на прецизността. Сьодерстет прогресивно се отчуждаваше от безспорния ентусиазъм на двамата финансови полицаи да картографират бизнеса на мъдрото трио: Дагфелт, Странд-Юлен, Карлбергер. И му се искаше отново да си бъде обикновено ченге.
Нюберг се беше заровил като къртица в подземния свят. Въпреки изпробваната методика, не стигна до никакъв резултат. Той беше и първият, който започна да се колебае. Или правеха някаква фундаментална грешка, или бяха изправени пред ново убийство, като това на Палме. Никой в съмнителния свят на дребните престъпници, винаги пълен със слухове и клюки, нямаше и най-малка идея кои бяха извършителите или пък потърпевшите. И двете категории като че бяха безкрайно отдалечени от подземния свят в класическия му смисъл. Грубото насилие се упражняваше от други групи, преди всичко в семейството, където се коренеше общественото зло; кражбите се извършваха главно от наркомани, а грабежите от странни паравоенни организации, често расистки, за да финансират собствената си дейност. Измамите в днешно време се числяха към сектора на услугите. Бранш като всички останали. Старите престъпници стояха и гледаха, и се чувстваха поласкани. Отчаяние и недоволство процъфтяваха както никога досега в общество, в което орди от младежи бяха отстранени от пазара на труда, без дори да са го помирисали. Нюберг искаше отпуска.
Какво точно вършеше и мислеше Хюлтин, беше точно толкова мистериозно, колкото вратата му в Централата за бойна готовност — винаги заключена, ако на някого му се приискаше да го последва. На въпросите отговаряше само със смях.
Йелм, който беше решил да се затрупа с работа, за да потуши настъпващата криза, изведнъж се оказа доста свободен. Взираше се в самотното си отражение в огледалото и мразеше растящата пъпка на бузата.
Кой е този мъж? Опитваше се да не си задава този въпрос, въпреки че той не излизаше от главата му.
В края на април се отдаде на изненадваща грижа за семейството. Дане беше отвратен, Тува — смаяна, а мнението на Сила така и не разбра. Странното преживяване в кухнята все още лежеше като незараснала рана помежду им. Дали изобщо щеше да зарасне, или щеше да се възпали?
В началото на май се преместиха отчасти в малката къщичка, която успяха да наемат на Даларьо. Островът, който съвсем не беше остров, а цял рояк от острови. Сила прекарваше там почти цялото си време. Пътуваше до болницата в Худинге, докато дългата й, спестена отпуска започна през юни и продължи през цялото лято. Децата ходеха през уикендите. Очевидно Дане имаше планове да се скрие от света през последното си детско лято. Пол успя да се измъкне за една събота и неделя в началото на май и прекара два незабравими дни в прегръдката на пролетното слънце, на семейството и на Сила. Жена му лежеше върху одеяло на пустия кей. Залезът беше кървавочервен. Празна бутилка вино се търкаляше насам-натам. Беше мълчалива и тъжна след това. Напълно недостъпна. Безумната красота на залеза се беше впила в нея. Тъмночервен пласт плуваше върху застиналата повърхност на морето. Контурите му ясно се разграничаваха на фона на падащия мрак и бавно се сливаха с него; изпаряваща се локва кръв върху бездна. След миг остана само бездната. Сила трепереше, дълбок, неистов трепет. Дълго я гледа през падащия здрач. Опита се да сподели преживяванията й, да види каквото тя виждаше, да почувства каквото тя чувстваше. Не успя. Заревото го нямаше. Само мракът. Опита се да я накара да го последва към къщата, но тя не реагира. Остави я съвсем сама със самотното си преживяване. Легна си и не мигна цяла нощ. Рано сутринта се върна при кея. Тя все още седеше там, увита в одеялото. След миг пое обратно към къщата.