Чавес се запъти към кафе-машината и си наля кафе, за да скрие изненаданата си физиономия. Имаше няколко секунди да се съвземе и да се обърне с мачо изражение. Отлично, помисли си Йелм. Истинските лъжи трябваше винаги да съдържат и най-малките подробности. Тогава звучаха убедително.
Юхан Стаке изглеждаше убеден. Мълчеше и размишляваше. Казаното не му се струваше толкова невъзможно.
— Но — повтори Йелм — съществува и друга алтернатива.
Стаке мълчеше. Вече не настояваше за адвокат. Йелм продължи да атакува:
— Крачка по пътя към незабавно освобождаване — разкажи за Бернхард Странд-Юлен.
Мъжът се изкашля и започна да се гърчи на стола.
— Ще ми гарантирате ли, че ще си тръгна?
— Никой освен нас не знае, че си тук. Няма официално уведомление. Свободен си в момента, в който изплюеш всичко, което искаме да разберем. Занимаваме се с доста по-важни неща от бордеите ти. Ще пуснем и теб, и Йорген, ако окажеш съдействие. Това е първата крачка.
— Странд-Юлен… Намирах му момчета. Екипаж за яхтата, както упорито ги наричаше. Здрави, руси, около шестнайсетгодишни, с атлетичен външен вид. По две или три наведнъж. Винаги различни. Лятото, почти през уикенд. Но никога през зимата. Тогава спеше в бърлогата си.
— Крачка номер две — услугите ти някога ползвани ли са от Кюну Дагфелт или Нилс-Емил Карлбергер?
— Карлбергер — бързо отговори Стаке, като че очакваше въпроса. — Странд-Юлен му беше дал номера ми. Преди шест месеца. Звучеше адски нервно, когато се обади да поръча малко момче. Останах с впечатление, че му е за пръв път. Опит да разшири мирогледа си, може би, невинна любов с момченца ала Сократ. Знам ли?
— Полюбопитства ли как се е справил?
— Говорих с момчето. Беше леко… надрусано. Смееше се високо. Карлбергер се беше държал като дете, без всякакъв опит, сто процента хетеросексуален или сто процента импотентен. Но беше платил добре.
— Това ли е всичко? Никакъв Дагфелт?
— Не.
— Нищо повече за Странд-Юлен или Карлбергер? Помисли си.
Стаке си помисли и каза:
— Не, съжалявам. Това е всичко.
Оставиха го да си тръгне.
— Можеше да ме предупредиш — упрекна го Чавес и глътна малко кафе.
— Тогава щеше ли да се съгласиш?
— Не.
Посмяха се малко — и двамата бяха странни типове. После Йелм зачеркна Юхан Стаке от разследването. Два часа по-късно сводникът се обади и го похвали. Сторило му се странно. Току-що бил разговарял с Йорген Линден, който нищо не разбирал. Поздрави Йелм за впечатляващата лъжа и затвори. Полицаят дълго остана с телефон в ръка.
В началото на май Йелм реши почти окончателно, че броят на жертвите ще си остане три. Време беше да довърши и второто начинание. Тръгна за голф игрището „Шевинге“. Беше сутрин и валеше за първи път през това подранило лято. Игрището пустееше. Безлюдна беше и сградата на клуба. Само Лена Хансон стоеше на рецепцията. Отначало не го разпозна, но когато все пак се сети кой е, направи физиономия, която малко го обнадежди. Моментално вкара тежката артилерия:
— Защо премълчахте, че сте били кади на трите трупа на седми септември деветдесета година?
Жената го погледна спокойно. Беше го очаквала да се появи. Цял месец. Отговори бавно:
— Не бяха трупове. Напротив. Бих казала, живееха си доста добре. Охолно.
— Макар и не толкова порядъчно?
— Да, не толкова порядъчно.
— Ще седнем ли за миг? Липсата на клиенти е повече от забележима.
— И забележителна — допълни Лена Хансон. Прозвуча по-възрастна, отколкото беше.
Запъти се към затворения ресторант и седна на една маса. Йелм я последва. Тя се заигра с изгоряла свещ в малък свещник. Полицаят започна с въпросите:
— Били сте три кадита, нали?
— Да. Бяха дали заявка. Момче, което се казваше Карл-Густаф фон… някой си, не си спомням точно, мога да проверя, и приятелката ми Лота. Лота Бергстрьом. Тя беше истински разстроена. Именно заради нея не ви разказах.
— Какво имате предвид?
Йелм си позволи да запали цигара в изисканата атмосфера. Или по-скоро табелката „Пушенето забранено“ го провокира.
— Лота беше… излязла от равновесие много преди това. Тежко детство. Още по-тежък пубертет. Намирах й работа. Тогава бяхме на по седемнадесет. В един клас в гимназията. Изпитвах вина. Тя… да, самоуби се през деветдесет и втора. Не знам дали имаше нещо общо със случката. Вероятно не. Но го чувствам като своя вина.
— Какво се случи?
— Хм, онзи Карл-Густаф фон… някой си, не можеше да повярва на очите си. Беше от старо аристократично семейство, такова, в което все още се живее по етикет, не само като роля на представителни вечери, но по принцип — в ежедневието и в бизнеса. Бе възпитан, с остарял морал, като че инжектиран в гените. Беше общителен и много приятна компания. Усмихваше се любезно и смутено до първите четири дупки, после млъкна и се остави на онзи Странд-Юлен да го тормози през следващите четири; в продължението постави чантата за голф точно по средата на деветата дупка, така че Странд-Юлен удари в нея. И си тръгна. Никога повече не съм го виждала. Ако беше истински джентълмен, щеше да ни вземе със себе си.