Йелм почувства, че е време да си върви; да остави Густен Бергстрьом на мира със скръбта, която го унищожава. При други обстоятелства щеше да се приближи до компютъра, да увеличи екрана и да избухне в смях от сексуалната страст на компютърните фигури.
Йелм прекара следващите дни по следите, тръгнали от игрището за голф. Посети болницата „Бекомберия“ и разговаря с персонала. Стремеше се да открие приятелски кръг. Но такъв не съществуваше. Единственият служител, останал от началото на деветдесетте, беше строг болногледач; спомняше си Лота като самотница. Болезнено затворена, напълно самовглъбена. Единственият, на когото би могла да разкаже за случката, бил брат й, но очевидно не го беше направила. Освен ако Густен Бергстрьом не беше най-добрият актьор, който бе виждал. Така се насочи към семейството и приятелите на Лена Хансон. Но и там нищо не откри. Тя наистина бе позволила на Дагфелт и компания да купят мълчанието й. Единствената възможност, останала след дни на безплодно търсене, беше Лена Хансон да е наела професионален убиец. Остави я да узрее в главата му.
Точно тогава получи призовка за делото срещу Дритеро Фракула. Не изгаряше от желание да се яви в съда. Няколко седмици след като Фракула беше взел заложници в Миграционната служба в Халунда, миграционната политика изведнъж бе променила характера си и стотици заплашени с отзоваване косовски албанци бежанци бяха получили разрешение да останат. Сред тях и семейството на Дритеро Фракула. След отчаяния му опит да ги спаси обаче, те все пак щяха да напуснат страната, след като той излежи присъдата си. Действията му бяха постигнали напълно противоположен ефект. Йелм гледаше на иронията на съдбата като на подценяване на фактите.
Седеше на стола в съдебната зала в кметството и даваше показания. Стремеше се да бъде възможно най-точен и обстоятелствен. Опита се да игнорира пресата преди, по време на и след процеса, но не можа да избегне мрачния поглед на Дритеро Фракула от обвиняемата скамейка. Без укор, по-скоро отчаяно, напълно отчаяно. Ръката му все още висеше на превръзка.
Йелм не можеше да се отърве от чувството за вина. Смяташе, че Фракула го вини не за това, че бе стрелял по него, а за това, че не го бе убил. Ако го беше убил, семейството му щеше да остане; сега покорно трябваше да го последват обратно при сърбите след няколко години. Това чувство извикваше мрачният поглед на Фракула. Придружаваше и смущаваше всяка негова дума, всеки отговор, който даваше на любезните въпроси на прокурора и обвинителните на адвоката.
Служебният защитник на Фракула беше възрастен господин. Въпросите му попадаха право в целта: защо не беше изчакал специалните части? Защо Отделът за вътрешни разследвания не бе изяснил случая? Явно Брюн, Хюлтин и Мьорнер бяха заличили всички следи от разпита на Грундстрьом и Мортенсон. И все пак атаките на адвоката не бяха нищо в сравнение с упорития поглед на Фракула.
Когато слезе от свидетелския стол и закрачи по пътеката между редовете, срещна очите на малко момченце. Гледаха досущ като тези на бащата.
Мина доста време, преди Пол Йелм да може да се върне към разследването.
Няколко дни по-късно Виго Нурландер изненадващо влезе в Централата за бойна готовност по време на следобедната оперативка. Все още беше в болнични, но дойде накуцвайки, с патерици. Изглеждаше доста плах. Нещо беше угаснало в и без това доста посърналия му поглед. Ръцете му бяха бинтовани.
Поздравиха го сърдечно; Шещин Холм се втурна, за да вземе букета, купен с общи средства, който мислеха да му подарят същата вечер. Нурландер изглеждаше истински развълнуван и седна на обичайното си място.
То беше свободно. Никой не го беше заместил.
В болницата в Талин и после в Худинге беше убеден, че Хюлтин го е извадил от разследването и че може би Вътрешните са по петите му. Когато се настани на стола, разбра, че са му… простили. Не намираше друга дума. Не скри сълзите си.
Изглеждаше съсипан. Всички се чудеха дали ще може да продължи да работи, но когато ги погледна със зачервените очи, видяха скритото в сълзите щастие.
На излизане от Централата Йелм видя с крайчеца на окото си Сьодерстет, който се бе запътил към Нурландер. Потупа го с ръка и му каза нещо. Виго Нурландер се засмя високо и от сърце.
Вътре не говориха много, липсваше и минимален напредък. Ръководеха се главно от хипотезата, че вълната от убийства е приключила и шведският бизнес е загубил само трима представители: Кюну Дагфелт, Бернхард Странд-Юлен и Нилс-Емил Карлбергер.