Нурландер кимна уверено.
Хюлтин добави:
— Най-важният въпрос е повече от ясен: защо започна отново? Или след повече от месец?
— Записът? — попита Йелм, вместо да отговори. — Не можем да го оставим в ръцете на криминалистите седмици наред. Както и да позволим да изтече в пресата.
Хюлтин извади касетката. Задържа я за миг, като че преценяваше ползите и вредите. И я хвърли на Шещин Холм.
— Ако добре познаваме нашия човек, не е оставил пръстови отпечатъци. А пък и касетката изглежда съвсем обикновена марка — Максел, малко по-стар модел. Вероятно непроследима. Прав ли съм?
Йелм, Чавес и Холм се вторачиха в нея.
— Прав си — съгласи се Чавес.
— Окей — приключи шефът с лека въздишка. — Пазете я.
[1] Тези, които говорят, не знаят, тези, които знаят, мълчат, (англ.) — бел.прев. ↑
[2] Конусовидна мрежа за ловене на риба — бел.прев. ↑
21.
Мистериозо звучеше в тонколоните, отново и отново, като самоизпълняващо се пророчество.
— Успяхте ли да поспите? — попита Хорхе Чавес.
Седяха в служебната мазда на Йелм. Той караше, Шещин Холм се беше разположила до него и не спираше да върти Телониъс Монк, а Чавес пък не спираше да говори от задната седалка.
Йелм и Холм отговаряха само с леко притваряне на натежалите клепачи, които, в старанието си да стоят отворени, се опитваха да прогонят натрапчивия блясък на лятното слънце. Невъзможна задача.
Беше осемнадесети май.
— Монк би се обърнал в гроба, ако знаеше, че вдъхновява серийни убийци с превъзходната си музика — не млъкваше Чавес, без да звучи прекалено покрусен. Блатото се беше размърдало. Най-накрая.
И сега не получи отговор. Това нито го спираше, нито го дразнеше:
— Тази нощ в полицията прегледах управителните съвети. Падна голямо ровичкане из компютъра. Има четири пътя от тук нататък. Най-интересният води към Сюдбанкен. И четиримата са членували в управителния й съвет за кратко през деветдесета. Като цяло най-ярката следа. Но може би още по-интересното е, че Енар Брандберг е бил част от управлението на Ловиседал заедно с Дагфелт и Карлбергер през деветдесет и първа. Същият този медиен концерн, който днес се задъхва под рекета на Виктор Х. Грайм Беър, схващате ли, сънливковци? Това е, в случай че допуснем убийството на Странд-Юлен за чиста заблуда. Ако вместо това обаче предположим, че убиецът в момента се опитва да ни прати за зелен хайвер, жертвайки Брандберг, остават, разбира се, Ериксон и МЕМАБ.
Пак не последва отговор.
Но Чавес не се обезкуражи:
— Вярвам на Хюлтин, че в една от тези корпорации се крие ключът към загадката.
Колата изчака на червено при срещата на „Улвсундавеген“ и „Еншьопингсвеген“ на шосе Е-18. По-нататък не им се наложи да спират.
— Завий при бензиностанция ОК — упъти латиното. — Алея „Ринкебю“. Ще паркираме в края й и ще пресечем площада. Междувременно ще купя пресен чесън.
Йелм продължи напред, паркира и каза:
— Изглежда, нещо бързаш.
— Единственият начин да остана буден.
Минаха през оживения площад, огрян от лятното слънце. Сергиите бяха натежали от зеленчуци и плодове, количества и видове, които рядко се срещат в обикновените магазини. Йелм се замисли за съдържанието на пестициди в чуждите зеленчуци в сравнение с шведските и посърна в изобилната, пъстроцветна тълпа. Чавес купи връзка пресен чесън и заръкомаха с нея пред лицето на колегата си.
— Махай се, богохулник, Носферату[1].
Йелм, на път да заспи както вървеше, се усмихна глуповато.
Минаха една-две преки до центъра на Ринкебю. Няколко стъпала надолу, в една от абсолютно еднаквите сгради наоколо, се намираше малък магазин. Табела не се забелязваше, прозорците бяха видимо прашни. Оказа се значително по-голям от очакваното и почти пълен. Клиенти от различни прослойки стояха и ровичкаха из безкрайните рафтове с музика от всички краища на света. Трупа тийнейджъри с различен цвят на кожата, еднакво изсулени дрехи и обърнати назад козирки, бяха окупирали големия хип-хоп ъгъл. В дъното зад тезгяха седеше мургав индианец около петдесетте и си пилеше ноктите.
— Алберто! — извика Чавес, приближи се и го прегърна. Беше огромен, когато стана.