— Хорхе, Хорхе — заповтаря мъжът в половинминутна прегръдка, придружена от поредица „картечни изстрели“ на испански. Йелм разпозна „Шьовде“ и чу Хорхе да отговаря: „Не, не, Сундсвал“. Чавес посочи колегите си. Шещин Холм току-що се бе гмурнала в море от грегорианска църковна музика и каза няколко думи на мудния си испански. Индианецът се разсмя високо. Йелм също му отвърна с усмивка и почувства, че особената миризма, ударила го в носа на влизане, беше от тамян. Една клечица стоеше и тлееше в саксия със сухи цветя на тезгяха.
— Заповядайте — обърна се Алберто към Йелм и Холм и продължи на шведски. Говореше с акцент, но съвсем правилно. — Последвайте ме в светая светих.
Влязоха в малко, мрачно пространство с впечатляващо стерео точно в средата.
— Знаете ли, че Хорхе е един от най-добрите шведско-чилийски джаз басисти в страната? — попита Алберто в тъмнината.
— Esto son chorradas![2] — извика Чавес развеселен и се присъедини към групата.
— Напротив, вярно е, честна дума — настояваше гръмогласно домакинът. — Ще ми дадете ли записа?
Шещин Холм влезе последна. Държеше три компактдиска в ръка и трудно успя да изрови касетката от чантата си.
— Нима можеш да оставиш магазина просто така? — попита и подаде записа.
— Тук никой не краде — смънка индианецът и напъха касетата в стереото. Стигнаха до края на Мистериозо. — Качеството е доста лошо — вметна специалистът. — Презаписан е два или дори три пъти, струва ми се. Едва ли от компактдиск. Липсват и типичното пращене на дългосвирещите грамофонни плочи. Най-вероятно оригиналът е на класическа лента от петдесетте години.
— Ето, започва — каза Чавес, когато се чуха аплодисментите и овациите. Последваха необузданите импровизации. Лицето на Алберто грейна в тъмнината.
— Ааааххх — възкликна той и настана една испанска говорилня.
— Шведски — подсети го сънародникът му.
— Съжалявам, така де. Записът е адски рядък. Дори аз го нямам. Изчакайте да го чуя целия.
Три минути, не повече, продължи хаосът. Към края данданията заглъхна. Като че самите музиканти се намериха, преоткриха. Дори и Йелм се впечатли от преплитането и сливането на теми и пасажи. Три много особени минути.
Алберто се изкашля и спря записа.
— Мистериозо е записано от продуцента и обожател на Монк Орин Кийпнюс и техника Рей Фоулър в магическата вечер на седми август хиляда деветстотин петдесет и осма във Файн Спот Кафе в Ню Йорк. След смъртта на Монк, Кийпнюс е добавил няколко парчета, отхвърлени по-рано. Записи за Ривърсайд от девети юли. Тук липсват. Трябва да е нещо кратко, за което съм чувал да се говори, но никога не съм го слушал. Разказват, че фрагментът е добавен само защото Рей Фоулър е заспал пиян, когато е трябвало да спре магнетофона. Но това може да е мит. Всъщност тази импровизация по-късно е била наречена Risky. Рискован на шведски, нали? Arriesgado[3], Хорхе! Нито Кийпнюс, нито Монк са искали да я включат в албума. Няма я и в сборния: „The Complete Riverside Recordings“. Родило се е чудо, но не е имало късмет да оцелее. Това са мислели и самите те. Но и вие сте свидетели, че са сгрешили. Някой го е изровил от кашоните в мазето и го е копирал.
— Чувал си да се говори за този запис? — попита Йелм и продължи с въпросите: — Кога, къде, как?
— Предложиха ми да купя копие в средата на осемдесетте. От американски джаз музикант в Швеция. Но искаше хиляда долара. Отказах.
— Кой беше той? — обади се Чавес.
— Познаваш го, Хорхе. За малко да свириш с него преди няколко години. Джим Барт Ричардс.
— Тенор саксофонистът?
— Да. Белият Джим. Джаз музикантът с най-бялата кожа. Като Джони Уинтър. Остана в Швеция. По-добри домове за лечение, така каза, когато се срещнахме миналата година. Подлага се на детоксикация почти през месец. После отново се развихря. Не знам дали сега свири някъде, или е на лечение.
Благодариха на Алберто, взеха касетката и бяха готови да тръгват. Тогава чуха гласа му в тъмнината:
— Едно копие срещу тези дискове.
Шещин Холм погледна ръката си, в която държеше грегорианските записи. Явно съвсем ги беше забравила.
— Колко време ще отнеме? — полюбопитства Чавес точно когато Йелм щеше да започне да протестира.
Алберто се засмя и извади една касетка от второто гнездо на касетофона.
— Готово — каза с широка усмивка.
Наистина Джим Барт Ричардс имаше най-бялата кожа, която Йелм беше виждал. Откриха го що-годе трезвен в стилна гарсониера в Стария град. Беше около петдесетте, с коса точно толкова бяла, колкото кожата. Беше се проснал на матрак на пода по боксерки и тениска.