— Със сигурност си чул да се говори за новите джаз училища в САЩ — започна Чавес. — Антисаморазрушителните. Братята Марсалис и още по-радикални младежи. Не смяташ ли, че е време да се разделиш с мита за аутсайдерите?
— Традиционалисти! — тросна се Белия Джим на шведски със силен американски акцент. — Смяташ ли, че музика се пише, като назубриш цялата шибана история. Това да не ти е предмет в училище. Where does their flicking pain come from! Books? Fucking mother’s boys![4] Those who talk don’t know, those who know don’t talk.
Йелм и Холм размениха бързи погледи.
— Творят, като знаят всичко — упорстваше Чавес. — Какво толкова му е странното. Владеят всеки джазов рефрен, всеки малък пасаж, всеки шибан период в историята на джаза. От това черпят силите и болката, които са им нужни. Могат да използват постиженията ви, без да повтарят грешките. Това е напълно ново отношение към изкуството.
— Това е прастаро отношение към изкуството! — възпротиви се Ричардс сдържано. — От което тъкмо успяхме да се отскубнем. А ето че искате да ни върнете в проклетата ера на повторенията. Радвам се, че никога не успя да свириш с мен, Хорхе.
— Вие се повтаряте точно защото не знаете историята си. Мислите си, че творите нещо ново, само защото сте прекалено дрогирани, за да разберете, че то вече съществува. Уникалното лично изразяване е само едно дълго, скапано повторение, най-лошият вид самозаблуда. Единственият начин наистина да сътвориш нещо ново, е да познаваш всичко старо. Тогава се говори за начало. Зората на историята се повтаря, но този път с всички стари зори.
— Теоретично бръщолевене — разяри се Белия Джим. — Болката идва оттук! — заудря се по хилавите гърди, където ребрата му се брояха под мръсната тениска. — You can never replace the direct feeling![5]
— Точно за това става дума! — развика се Хорхе и започна да крачи из мръсния апартамент. — Нищо не идва направо from in here[6]. Болката има различни форми. Просто не ги виждате. Бъркате наркотичното умопомрачение с чувство и откривате колелото за пореден път, отново и отново, и всеки път си вярвате, че е ваше изобретение. Глупави претенции за авторство!
Йелм започна да се безпокои, че ще изпуснат Белия Джим, преди да са го хванали. Рискът да ги изхвърли всеки момент беше голям. Но вместо да го направи, Джим Барт Ричардс седна на матрака, засмя се гръмогласно и тупна с длан до себе си:
— Sit down, for God’s sake![7]
Хорхе седна, взе бутилката „Джак Даниелс“, измъкната кой знае откъде, и отпи не на шега.
— Трябвало е да се отдадеш на музиката — продължи джазменът. — А не да станеш като тях. — Посочи Холм и Йелм. — Имаш сериозно отношение към изкуството.
— Тези двамата знаят повече за музиката от теб — запротестира Чавес.
Дълго се смяха. Йелм не схвана почти нищо.
Шещин Холм запази спокойствие:
— Чували сме например кратката импровизация Рискован на Монк, Грифин, Малик и Хейнс, която си се опитал да изтъргуваш преди десет години.
Белия Джим я зяпна с изненада. И продължи да се залива от смях.
— Дълго търсене на игла в купа сено, право ви казвам. All the priorities in their right places.[8] Три ченгета търсят бивш саксофонист за подобна дреболия. I’m deeply honoured, people![9]
— Не сме тук, за да те приберем на топло. Искаме да се доберем до клиентите ти.
— Не се избиха да го купуват. Когато Ред Мичъл ме доведе тук в средата на седемдесетте, бях чувал, че сте малък народ, до Ледовития океан, и харесвате много джаз музиката. Така че копирах колкото можах този и други оригинали, към които Грифин ме беше насочил в началото на шестдесетте. Знаете, тогава свирих доста с Джони: млад, зелен и ентусиазиран. Каза, че има колкото искам неиздаден материал от времето на Файв Спот като Около полунощ, Доказателство, Рискован и други шантави парчета. Повечето сега са на пазара, когато, как се казваше онзи продуцент, Кийпнюс, реши да изкарва кинти. Но Рискован и още някои са моите бебчета. Все още не са издадени. Да, мамка му, имах десет различни записа от този род от Щатите. Опитвах се периодично да ги продам. Рискован беше един от последните, някъде осемдесет и пета — осемдесет и шеста. Тогава разбрах що за клиенти имам. Бяха петима. Повечето от тях не бяха склонни да пръснат големи суми за долнокачествени пиратски копия. Пък си беше и чиста контрабанда. Не притежавах никакви права. Някои парчета обаче съм си запазил, помощ към пенсията.
— Това значи ли, че имаш адресите на тези, които са купили копия на Рискован? — попита Шещин Холм право в целта.
— Да. От началото на осемдесетте купувачите са едни и същи. Джаз любители: може би. Ценители: абсолютно. Ако нямате намерение да ги арестувате, ще ви дам адресите. Двама в Стокхолм, двама в Гьотеборг и един в Малмьо. Свободата на големия град, какво да се прави. Някъде тук трябва да се намира малък, жълт, шибан тефтер…