Подготви се да пътува за Гьотеборг и Малмьо, за да се срещне с останалите трима, които притежаваха импровизацията Рискован на Телониъс Монк, струваща им няколко хиляди долара. Хюлтин спокойно бе приел казаното за Родхолм и Палмберг от Шещин и Йелм. Никой от тях не беше убиецът и никой от тях не беше копирал записа. Същевременно бяха доста единодушни, че съществуваше възможност някой от останалите трима да е извършил убийствата. Гордият отказ на бившия майор да копира лентата беше очевидно отношение към музиката, присъщо на този тип джаз фанатици. Вероятно нямаше особено много копия на копията.
От другата страна на стената Шещин Холм също се стягаше за път. Щеше да го последва до Югозападна Швеция. Навярно и нейното полезрение беше започнало да се стеснява, навярно и тя бе започнала да вижда в тунела. Всичко останало беше избутано встрани.
Докато не дойде разговорът от Даларьо.
Йелм вдигна слушалката и отговори стресирано. Чавес наблюдаваше от другата страна на бюрото как червеното петно на лявата му буза стана още по-изразително; останалата част на лицето побеля като платно. Не обели нито дума през целия разговор. Просто стоеше и ставаше все по-блед. На латиноамериканеца му се стори, че пъпката на бузата заприлича на пулсиращо сърце. На два пъти изпусна слушалката, преди да я затвори.
Хорхе чакаше.
— Сила ме напусна — каза Пол тихо.
Хорхе мълчеше. Остави химикалката на масата.
— Обади се от вилата. Не иска да ходя там повече. Трябвало да си помисли.
Когато Шещин Холм отвори, ги завари прегърнати. И затвори без нито звук.
В таксито до „Арланда“ го попита само:
— Ще издържиш ли?
Йелм кимна сковано.
Стори й се, че червената пъпка на бледата буза беше заприличала на рисунка от системата за кодове, която са използвали американските скитници през двадесетте и тридесетте години на 20-и век: наклонен на една страна правоъгълник. Не се сещаше какво точно означава.
В самолета към „Ландветер“[1] лицето на Йелм повъзвърна цвета си. Петното се позагуби и точно когато контурите се заличиха, Шещин Холм си спомни значението на знака. Скитниците използваха правоъгълника, за да предупредят за къща, в която живеят лоши и безскрупулни хора.
Йелм се беше върнал в тунела, по-тесен от всякога. Чувстваше, че полезрението му се лута чисто физически от една крайност в друга. След разговора със Сила вече изобщо не можеше да се фокусира върху нещо конкретно.
Обади се вкъщи от „Ландветер“ и дълго разпитва Тува какво всъщност се беше случило. Дане само му се тросна; очевидно, погледнато през очите на сина му, той беше виновен за всичко, включително и за бедите в превърналия се в ад негов пубертетски свят. На Тува Сила беше казала само, че татко и мама трябва да се разделят за известно време. Йелм се опита да обясни, доколкото можеше; но след известно време чу, че използва само клишета. Езикът разпределя ролите, помисли си мрачно. Попита дали могат да се справят сами няколко дни, на което Тува със смях отговори, че го правят, откакто на майка им й щукнало да се премести изцяло на Даларьо, а баща им работел непрекъснато.
И докато мълчеше в слушалката, осъзна, че никога не се беше замислял за това.
И двамата тръгнаха към собствениците на касетите. Първият живееше близо до „Хага“, в квартал Оливедал, на „Кастелгатан“, близо до „Скансен Крунан“, на хълма Скансен, в парка „Скансен“, до площада „Скансен“. Много Скансен се беше събрало около стария учител по музика Егон Хаселгрен; бързо останаха със същото впечатление, както от двамата стокхолмчани: това беше следа заблуда.
Пристигнаха в изискания тристаен апартамент на учителя по музика Хаселгрен късно следобед. Слънцето все още топлеше, но Гьотеборг лежеше под ужасен слой смог. Беше непоносим. Дебелият господин Хаселгрен отвори облечен в класическа ризница. Сиви космалаци стърчаха от огромната му гръд през дупките от дрехата му. Звучеше Телониъс Монк.
— Петдесет и втора улица — каза Шещин Холм. И като позна мелодията, отвори както вратата, така и сърцето на учителя.
Да, беше купил запис на Монк, с Рискован накрая, от Белия Джим. Беше платил с пощенски запис. Не, беше пуснал обява, че търси редки записи от 1957–1959 в някакво специализирано списание, издавано в средата на осемдесетте, и Белия Джим беше отговорил. Да, пазеше записа. Да, беше го пускал в часовете в училище. Не, учениците не го бяха харесали. Да, беше проявил упорство, година след година, да пуска в часовете джаз от края на петдесетте. Да, точно бибопът от 1957–1959 беше уникалното артистично откритие на двадесети век, никой ученик не го пропускаше. Не, никога не беше копирал записа и никога нямаше да го направи.