Благодариха и си тръгнаха. Когато от улицата се обърнаха нагоре и погледнаха към прозореца, видяха дебеланкото в ризница да ги изпраща любопитно с поглед.
След това трябваше да посетят кръчма, която вече не съществуваше. Мъртвите очи на Арнолд Шварценегер ги гледаха от плакат на видеотека, която се намираше там, където трябваше да е кафе „Рикардо“, на „Анкаргатан“, до площад „Карл-Юхан“.
— Как се чувстваш в родното място? — попита Йелм.
— Не уцели квартала — отвърна Холм.
Обади се в старата си работа: полицията на „Ферярегатан“, близо до площад „Один“. Стоеше в телефонната кабина и говореше от доста време. Йелм не долавяше и дума. Той опипваше колебливо мобилния телефон в джоба на якето си. Видя как лицето й грейна, явно се смееше високо, но не се чуваше. Изнасяше цял репертоар от мимики и жестове, които не беше виждал преди. Каква впечатляваща пантомима, помисли си Йелм.
— Този Гуидо от затвореното кафе „Рикардо“, чиято фамилия Белия Джим бе пропуснал — каза Холм вяло, когато излезе от кабината, — казва се Гуидо Касола и има нов, по-лъскав ресторант в центъра, на „Шюркогатан“, наречен „Барон“.
— Далече ли е от тук?
— Никога ли не си бил в Гьотеборг?
— Никога.
— Това е Маюрна. „Шюркогатан“ се намира във Валгравен. В ситито, на стокхолмски. Не е много близо.
— Можем ли да стигнем пеш?
— Не. Ще ти покажа едно — друго по пътя.
Тръгнаха на свечеряване. Въпреки че беше пиков час в града, който от време на време затваряше детските градини заради замърсения въздух, беше приятно. За по-малко от час Йелм излезе от тунела без особена болка. Благодарение на Шещин Холм. Тя плуваше в свои води, прекрасен гид в любимия си град. Гьотеборг ставаше все по-приветлив от Стокхолм, въпреки че Стокхолм си оставаше по-красив. Започнаха да се поотпускат. Шещин разказваше, а Пол питаше за Гатенйелмския резерват и църквата „Мастхуг“, за „Хага“ и „Йернториет“, за църквата „Феске“ и забележителния „Социален дом“ от другата страна на Валгравен. Когато закрачиха през „Кунгспаркен“ и пресякоха Валгравен по малкия мост към Кунгсториет и Шещин заразказва за Катедралата, се оказа, че са пристигнали. Не си казаха нищо лично през цялото време; и все пак нещо много лично се беше случило между тях.
Влязоха в „Барон“. Беше пълно, въпреки че беше едва шест часът. Атмосферата бе като в английски пъб, макар че ресторантът беше италиански. Попитаха сервитьорка дали Гуидо Касола беше там; тя ги насочи към вътрешен офис. Почукаха и отвори самият Касола.
Приличаше на същински бос от мафията, но беше приятен и любезен. Изслуша внимателно за какво бяха дошли и каза:
— Запознах се с Джим Барт Ричардс, когато беше дошъл да свири в Гьотеборг, някъде в края на седемдесетте. Каза, че имал няколко редки парчета на Монк, и аз започнах да купувам от него. Не продаваше много, само когато спешно се нуждаеше от пари. Така мисля. Купих общо четири записа. Последният беше точно този, който търсите, лятото на осемдесет и пета. Пускам малко джаз около полунощ, Около полунощ, така да се каже, и тогава избирам шантавите парчета, за да видя дали някой ще реагира.
— Е, имаше ли реакция? — попита Холм.
— Не точно при Рискован, струва ми се. Вероятно при някои други.
— Някога копирали ли сте записа?
Гуидо Касола се позамисли. Почеса се под носа.
— Бяхме двама собственици на кафе „Рикардо“. Всеки си имаше и по едно заведение близнак. Моето се казваше кафе „Трегуа“ и се намираше през няколко квартала, в Маюрна. Всичко изглеждаше еднакво на двете места, беше трик, пускахме и еднаква музика; сигурен съм, че презаписах парчето на Рогер в „Трегуа“.
— Рогер?
— Рогер Хакзел. Трудно се сработвахме и развалихме партньорството. Той напусна Гьотеборг в края на осемдесетте и отвори кръчма някъде в Южна Швеция, май в Смоланд. Казва се „Кълцано и смляно“. Държи я заедно със стар общ приятел: Яри Малинен. Хакзел и Малинен. „Кълцано и смляно“. Доста хитро. Йоншьопинг, Векшьо или Калмар.
— Можете ли да донесете записа? — каза Холм и посочи въпросително към телефона. Касола кимна и излезе от офиса. Холм звънна отново в полицията, охраняема зона 3. Този път беше по-рязка. Може би заради присъствието на Йелм.