Или просто той си въобразяваше.
— Здрасти, пак съм аз — каза тя в слушалката. — Да, да, знам. Но как щеше да се справи Националната полиция без пехотата си? Малко по-гладко, навярно… да, да… Ами, става въпрос за една кръчма, която се казва „Кълцано и смляно“. В Смоланд. Навярно Йоншьопинг, Векшьо или Калмар. Добре. Не, ще се обадя отново. Откъде, по дяволите, да знам как се чувства. Зле, надявам се. Престани. Чао.
— Значи бившият ти е полицай? — попита Йелм проницателно. Или така му се стори.
— Недостатъците на брака между близки роднини — отговори тя и му хвърли труден за тълкуване поглед.
Гуидо Касола се върна със записа и им го пусна на малък касетофон върху бюрото. Беше техният запис.
They’re playing our song[2], помисли си Йелм и беше готов да повърне.
Взеха вечерния самолет за Малмьо. Шещин Холм се обади от „Ландветер“ на охраняема зона 3 на „Ферярегатан“ и получи адреса на „Кълцано и смляно“. Намираше се във Векшьо.
Йелм спа дълбоко, без да сънува, по време на краткия полет. И все пак, когато Холм го събуди, му се стори, че бе сънувал нещо важно.
Въпреки че беше станало доста късно, се опитаха да намерят петия и последен купувач на записите на Монк, продавани от Белия Джим.
Но се провалиха. Пътуването до Малмьо само усложни нещата. Добраха се до апартамента на някой си Роберт Гранскуг на „Баркгатан“ в Мьолевонген[3]. На третия етаж, където би трябвало да живее, нямаше табелка с неговото име. Звъннаха на четирите врати и имаха късмет на последната. Младо, много късо подстригано момиче им разказа, че Роберт Гранскуг действително бе живял там до 92-ра, когато се бе нанесла тя. Гранскуг беше починал в апартамента по доста отблъскващ начин и затова го беше купила доста евтино. Бе добавила, че не се страхува от призраци. Изглеждаше прекалено самоуверена.
Върнаха се в центъра и обсъдиха възможността да локализират имуществото на починалия Гранскуг. Шансовете им бяха минимални. Все пак решиха да се разделят на следващата сутрин. Холм щеше да остане в Малмьо, за да потърси наследниците на Роберт Гранскуг, Йелм щеше да хване влака за Векшьо. Остатъка от вечерта обаче прекараха в приятен френски ресторант до „Стурториет“, само на няколко пресечки от „Савой“, където бяха отседнали.
Йелм хапна говеждо по бургундски с печени картофи, подправени с градински чай, а Холм взе също толкова сочна говежда яхния с маслини и картофен огретен с чеснов сос. Никой от тях не се замисли дори за момент дали ръководството на Националната полиция щеше да плати двете бутилки плътно и ароматно Domaine du Vieux Lazaret.
Първо говориха за работата. За Дагфелт, Странд-Юлен и Карлбергер. За изкуството на Анна-Клара Хумелстранд. За недотам скърбящите роднини. За други възможни имена на странното формирование отряд А. Групата на отчуждението. Атакуващи сили. А-отборът. Дълго обсъждаха атаката на Нурландер в Талин с доза черен хумор. Споменаха мирния край на конфликта между Нурландер и Сьодерстет, тлъстия Нюберг: бивш Мистър Швеция и настоящ църковен певец, залепения за компютъра Чавес, квалифициран джаз басист, и строгия Хюлтин, стабилен защитник в отбора на ветераните от стокхолмската полиция; доста ги развесели историята със сцепената вежда на бащата на Чавес. Питаха се какво би могло да бъде случилото се на Арто Сьодерстет във Финландия.
Осмелиха се да навлязат и в личния си живот. Шещин разказа за интереса си към музиката, как живееше с нея, как тя непрекъснато я заобикаляше. Пол разказа за двете си деца, като внимателно заобикаляше темата Сила. Спомена и за Дритеро Фракула, драмата със заложниците и процеса, за Грундстрьом от Отдела за вътрешни разследвания и изведнъж каза:
— Какво имаше предвид, когато ме попита дали имам щастлив брак? По-точно истински щастлив?
Погледна го през стъклената чаша с тъмните си очи. И двамата дръпнаха от цигарите, които пушеха само в специални случаи.
— Стори ми се, че нямаш такъв.
— Винаги съм вярвал, че имам.
— Имаше нещо в работата ти, в действията ти на полицай, не можех да го определя. Все още не мога. Отличаваше се от останалите; може би затова беше интересен. Като че през цялото време търсеше нещо друго чрез работата, като че изобщо не се занимаваше с полицейско разследване. Може би ми е познато от собствен опит…
— Нима си ми обърнала такова внимание?
Полицайката се позасмя.
— Правя го с всички, които срещам. Дължи се навярно на набитостта на женското полицейско око. Не го приемай лично.
— Може би искам да го приема така.