Благодаря за вчера? Спеше, когато си тръгнах? Не съдържаше конкретен отговор дали изобщо беше влизала в стаята му през нощта. Може би все пак всичко се беше разиграло в собствения му прегрял мозък. Всъщност не знаеше.
Благодаря за вчера можеше да се отнася и за вечерята в ресторанта, а Спеше толкова сладко, когато си тръгнах да намекваше, че не бе отговорил на почукванията й по вратата. Между другото как би могла да влезе? Та нали нямаше ключ. Може би не беше затворил вратата както трябва…
Мразеше да не знае нещо — дълбоко вкоренен рефлекс, — но същевременно и му харесваше. За пръв път доброволно се въздържа от окончателен отговор. Задоволи се с писмото.
Поне за момента.
Погледна картата и намери улицата, на която се намираше кръчмата „Кълцано и смляно“. Вероятно предлагаха и обяд, така че бе напълно възможно да открие Хакзел още сега.
Имаше една пресечка до там. Центърът на Векшьо не беше особено голям.
Ресторантът беше доста малък, натоварените часове около обяд бяха на практика преминали. Наближаваше два часът. Помещението беше обширно, с джубокс, няколко кръстосани пушки по стените, мишена за дартс, реклами на различни видове бира, няколко плаката на Анди Уорхол. Доста конвенционален интериор. Широкоплещестият мустакат мъж на бара излъчваше такъв авторитет, че Йелм бе убеден, че е един от собствениците. Или „кълцащият“ Хакзел, или „мелещият“ Малинен.
Беше самият Рогер Хакзел. Йелм го заразпитва за Гуидо Касола, за кафе „Рикардо“ и кафе „Трегуа“. Получи троснати, положителни отговори.
После подхвана записа, с най-малки подробности. Липсваше му компетентността на Шещин и Хорхе. Докато Хакзел мислеше как да отговори, той импулсивно си поръча тройна чиста водка.
Собственикът погледна с изненада полицая и му наля в една голяма чаша от прословутата „Абсолют“. След което заговори троснато, като в началото:
— Ще видя дали мога да открия подобен запис. Нищо не разбирам от джаз, но пазя повечето от шибаните касетки на Гуидо. Почакай малко.
Йелм гледаше чашата пред себе си. Помириса подозрително съдържанието. Точно когато последните гости напуснаха локала, той се приближи до масата им, грабна празната бутилка от минерална вода и се върна на бара. Преля водката от чашата, взе една използвана коркова тапа от малкото панерче на тезгяха и запуши бутилката, която прибра в джоба. Не мина много време и Хакзел се появи отново.
— Съжалявам — каза той. — Не открих подобен запис. Може би е изчезнал при преместването от Гьотеборг.
Йелм кимна, плати водката и излезе навън.
Отби се през „Сюстембулагет“[1] и попита продавачката:
— Различават ли се видовете водка, или всичките са еднакви на вкус?
— Нямам никаква представа — отговори жената на чист смоландски.
— Мога ли да говоря с шефа ви? — каза и показа полицейската си карта. Най-простият начин да избегне излишните приказки.
Сериозен мъж на средна възраст в костюм се приближи към касата.
Йелм повтори въпроса си.
— Всъщност не знам — отговори мъжът. — Водката е най-чистият, най-неподправеният алкохол, който съществува. Предполагам, че единствената разлика е в процентите.
Благодари на директора и излезе на улицата. Беше много изморен. Седна на пейка в парка до магазина и затвори очи.
Рогер Хакзел адски се беше изплашил, когато разбра, че е полицай. Щом заговори за записа обаче, страхът му без съмнение изчезна.
Когато отвори очи, до него се беше настанил млад алкохолик. Беше добре трениран и човек можеше да го обърка с културист. Той лакомо надничаше към изпъкналия джоб на якето му.
— Имаш ли нещо? — попита пияницата на ошлайфан смоландски.
— Да — отговори Йелм. — Но само един въпрос като към експерт. Различават ли се видовете водка, или всичките са еднакви на вкус?
— Чак като изпия половин бутилка, се концентрирам върху вкуса — отговори остроумно пияницата. — Иначе съм ценител на концентратите.
— Ако ти купя малка бутилка…
— Тогава с удоволствие ще направя по-изискана дегустация.
Стори му се, че мъжът не беше обикновен алкохолизиран дърдорко. Отиде до магазина и купи малка бутилка „Експлорър“. Културистът я погълна за шест минути и като че му просветна.
— Клас А — каза Йелм сънливо, докато мъжът пиеше.
— Ние сме това — потвърди несвързано непознатият и остави встрани празната бутилка. — Хайде, давай другата.
Йелм извади шишето от джоба и дръпна корковата тапа. Алкохоликът помириса съдържанието, разклати бутилката, отпи глътка и я задържа в устата, като професионален дегустатор.