— Доста — каза Лиднер и се сепна. — Но май не сте, нали?
— Комисар Ян-Улув Хюлтин. Водя разследването за убийствата по етажите на властта, поне медиите ги определят така.
— Аха — възкликна Лиднер. — Отряд А. Подходящо наименование, за разлика от преса А.
Хюлтин се подразни, но умело го прикри.
— Уверявам ви, че медиите нямат достъп до този тип информация…
Якоб Лиднер неволно се засмя.
— Но за бога, комисарю, разбирате много добре, че подобно нещо не може да се държи в тайна. Бизнес средите са застрашени.
— И не само те — допълни Хюлтин в опит да вземе инициативата. — Управителният съвет на Ловиседал от деветдесет и първа е особено застрашен.
Лиднер продължи да се смее непринудено.
— И какво ви кара да направите това заключение? Директор Странд-Юлен също ми беше добър приятел, но нямаше нищо общо с концерна. Насочете вниманието си по-скоро към управлението на Сюдбанкен; известно време през деветдесета и четиримата участваха в него.
Прозренията на Лиднер за същината на разследването бяха удивителни. Хюлтин се владееше по навик и отговори рязко:
— Доколкото знам, Сюдбанкен не е била в контакт с руско-естонската мафия, за разлика от Ловиседал. Но вие все още отказвате да работите с мафията, нали?
Председателят го погледна с известно раздразнение, все едно гледа жужаща муха, изправен пред важни дела.
— Разбира се — беше кратък. — Те все още са дразнеща част от пейзажа. Но ако си мислите, че това е дело на мафията, наистина се заблуждавате.
— Откъде знаете? — възрази Хюлтин.
— Най-малко от това, което се случи с вашия детектив в Талин.
Хюлтин беше на ръба да избухне. Гледаше настървено рошавите вежди на Лиднер.
— Трябва да ви попитам откъде сте толкова вещ в разследването, господин Лиднер — каза възможно най-спокойно.
Сбърканото произношение на името с ударение на „е“ би могло да бъде толкова ефективно, колкото използването на погрешна титла, но старецът не се хвана.
— Имате право да питате толкова, колкото аз имам право да не отговарям.
Хюлтин се предаде.
— Националната и стокхолмската полиция ще ви охраняват двадесет и четири часа. Надявам се, ще изтърпите присъствието им няколко дни.
— Парите на данъкоплатците могат, както винаги, да се използват много по-ефективно — не пропусна да отбележи бизнесменът, обърна му гръб и си тръгна.
След около две минути Ян-Улув Хюлтин направи същото.
25.
Мина седмица, без нищо да се случи. После се случи нещо, което щеше да се окаже решаващо.
Отдел „Престъпления“ на стокхолмската полиция направи рутинна проверка на нелегален клуб за хазарт в центъра. Въпреки залепената модерна козя брадичка и нахлузените очила с рогови рамки, както и обръснатата глава, единият от играчите беше разпознат от бдителен полицай на име Окесон.
Играчът беше Александър Брюсов, по-стройната половинка на Игор & Игор. И сега седеше безмълвен в ареста, а членовете на отряд А надничаха през малкото прозорче на вратата, един по един, като любопитен ученически клас.
Хюлтин се обърна към полицая, който беше заловил Брюсов. Окесон изглеждаше доста отегчен и чакаше с нетърпение да се прибере вкъщи.
— Нито дума?
Окесон поклати глава.
— Как ли не се опитвах да го принудя през цялата нощ. Играе си на глухоням.
— Добре — каза Хюлтин. — Отлично, Окесон. Прибирай се вкъщи да поспиш.
Окесон си тръгна. Надяваха се, че не възнамерява да шофира. Служителите от отряд А пристъпваха от крак на крак в коридора. Надзирателите ги наблюдаваха с известно снизхождение.
— Влизам със Сьодерстет — обяви Хюлтин и позволи на охраната да отвори стоманената врата. — Останалите могат да си тръгват — добави и се вмъкна.
Сьодерстет направи извинителен жест и го последва.
Никой не помръдна. Редуваха се на прозорчето. Надзирателите престанаха да им хвърлят снизходителни погледи.
Хюлтин и Сьодерстет се настаниха срещу Александър Брюсов. Не приличаше много на мъжа от полицейската рисунка.
Сьодерстет заговори пръв. Всеки поставен въпрос повтаряше два пъти: първо на шведски, после на руски. Разговорът течеше доста тегаво.
Брюсов започна с настояването за адвокат. Искането бе съпроводено с неясни препратки към националната сигурност; безпогрешен метод. На останалите въпроси, включително за записа на Монк, Брюсов отговори с иронична усмивка. Дори се осмели да каже на Сьодерстет:
— Тебе те познавам.
През останалото време мълчеше. Докато не чу следния въпрос:
— Къде е Валери Трепльов?
Тогава се разсмя високо и каза на чист шведски: