— Това, драги господа, е въпрос от дълбоко религиозно естество.
После млъкна.
Главният прокурор доста се озори по време на досъдебното производство. Не само заради преобладаващата липса на доказателства; представена с реторичните сарказми на известния адвокат Рейнолд Рангсмюр, тя изглеждаше направо нелепа.
Отряд А, който, напълно обезоръжен, се беше пръснал по зрителските места, не се вълнуваше толкова от въпроса дали половинката на дуета Игор щеше да се измъкне, колкото от това, как един от най-видните и определено най-скъпи адвокати се бе оказал защитник на руски контрабандист на алкохол.
Бяха свидетели на боксов мач, Тайсън срещу Лилен Еклунд[1], който логично завърши със строги порицания както на прокуратурата, така и на полицейските власти за пилеенето на времето и ресурсите на съдебната система с подобен, предварително ясен казус.
При това освободеният Александър Брюсов успя да потъне вдън земя още в Кметството. Никой не го видя да напуска сградата.
— Какво всъщност се случи? — осмели се да попита Гунар Нюберг след следобедната оперативка в Централата за бойна готовност. Облаците на разочарованието все още се стелеха над отряд А. Между тях, седнал на края на масата, бе и сразеният командир Хюлтин, който умишлено премяташе молива между пръстите си. Без да вдигне поглед от този Сизифов труд, мрачно каза:
— Въпросът е много прост. Разполага ли бандата на Виктор Х с достатъчно ресурси и контакти из шведското правосъдие, за да измъкне толкова лесно Александър Брюсов? Или на какво се натъкваме?
Въпросът остана да виси във въздуха, въпреки че беше зададен, за да получи отговор.
Доколкото беше възможно, отрядът се опита да съдейства на стокхолмската полиция и се нагърби до голяма степен с нощната охрана на членовете на управителния съвет на Ловиседал. Йелм прекара една нощ при мъж на име Бертилсон и друга при някой си Шрьодениус. Бе успял да преспи и няколко нощи вкъщи, в Норшборг.
Нямаше никакъв контакт със Сила на Даларьо. Не му бе оставила избор и това щеше да си остане една от мистериите на женското поведение. Най-лошото, което можеше да направи, бе да се натрапва. Беше видял самотата й. А и Дане, и Тува имаха собствен живот. Дане прекарваше повечето време сам в стаята си, Тува с приятелката си Мила, чиито родители навярно сърдечно обещаваха да се грижат за нея, но същевременно, поне така му се струваше, му хвърляха укорителни погледи.
Пълнеше фризера с храна, чудейки се кой всъщност трябваше да бъде упрекван и за какво. Според Тува петното на бузата му приличаше на астрологичен знак, но не можеше да се сети на кой. Едва на следващата сутрин, точно когато се готвеше да тръгва, дъщеря му каза, че прилича на Плутон — П с малка водоравна чертичка. Чудеше се какво означава. Весело и невинно Тува му беше отговорила, че няма ни най-малка представа.
— Ще дойдеш ли на последния учебен ден? Мама ще дойде.
— Ще се опитам — не обеща и усети силен спазъм.
В колата към града си мислеше какво представляваше Плутон за Тува: сладко Дисни кученце, най-отдалечената планета в Слънчевата система или архаичен бог на смъртта.
Когато влезе в стаята, Чавес още не беше включил компютъра си. Стори му се доста странно. Седеше и въртеше мелничката за кафе.
— Скоро ще дойде юни — каза той вяло.
— Някакви планове за лятото, които ще бъдат замразени? — попита Йелм и седна.
— Това като че е точната дума — отговори Чавес и погледна навън през малкия прозорец, откъдето надничаше ясносиньото небе. После като че ли си спомни нещо:
— Да, сетих се — каза, позовавайки се на доста неуслужливата си памет. — Някакъв мъж се обади. Ще те потърси отново.
— Кой?
— Не знам. Забравих да го попитам.
Йелм предпочете да не се заяжда за допуснатата груба служебна грешка.
— Как звучеше?
— Как звучеше? Май имаше гьотеборгски акцент.
— Аха — каза Йелм. Надеждата започва да се връща. Набра дълъг номер и зачака.
— Хакзел? — зяпна в слушалката. — Обажда се Йелм.
— Мисля, че си спомних нещо — пращеше гласът на Рогер Хакзел от ресторанта „Кълцано и смляно“ във Векшьо. — Случи се нещо преди няколко години, когато бях пуснал джаз в кръчмата.
— Стой, където си — заповяда Йелм и се запъти към коридора. — Идвам. — После се обърна към Чавес: — Предай на Хюлтин, че аз и Шещин сме във Векшьо. Ще се обадим.
— Чакай! — извика латиноамериканецът след него.
Йелм нахлу в стая 303. Гунар Нюберг и Шещин Холм седяха и пееха грегориански псалм. Зяпна ги с изненада. Довършиха псалма, без да му обърнат внимание. Чавес го удари с вратата по гърба и също спря. Последваха аплодисменти от колегите. След което Йелм каза: