— Сега искаме да ни разкажеш за побоя в „Кълцано и смляно“ през пролетта на деветдесет и първа — каза Йелм и седна до него. Чавес и Холм останаха прави. Никой от тях не се чувстваше особено внушителен до огромния Рудстрьом.
— Нищо не знам — свъси се той.
— Не сме тук, за да те арестуваме заради него. Полицията дори не е била уведомена. Постарай се да отговаряш възможно най-точно и ще получиш повече от половинка, обещавам. Първо искаме да знаем защо си настоял да слушаш точно Мистериозо на пианиста Телониъс Монк, когато си пребил от бой онзи другия.
Антон Рудстрьом се замисли. Трябваше да преплува литри етанол, за да стигне до другия бряг. Заклатушка се по летливия пясък.
— Спомням си бегло, че щях да пребия един човек. Беше, след като нещата започнаха да загрубяват.
— Имал си фитнес…? — Йелм опипваше почвата.
— „Аполо“ — отвърна Рудстрьом самоуверено. — „Аполо Джим“. Мамка му.
— Разкажи за него.
— Хм. Да видим… Тренирах при Карлос много години и той накрая ме назначи на работа. Един ден минавах покрай атрактивно, свободно помещение в центъра, с малко солена цена, някакъв бивш магазин. Хрумна ми да се отбия през най-близката банка и да попитам за заем, за да отворя фитнес на това място. Беше просто приумица, нямах кой знае какви очаквания и гаранции, но не щеш ли, излязох със солиден заем в джоба. Така беше по онова време; пъхаха ти парите в ръцете. Купих най-доброто оборудване и създадох най-прекрасния фитнес. От само себе си се разбираше, че няма да оцелее в малкия Векшьо. Мина половин година или там някъде и фалирах. Озовах се с дългове за милиони, без наистина да разбера как се случи. Отнеха ми всичко просто ей така.
Рудстрьом щракна с пръсти и се запъти към по-любими ловни полета. Йелм предпазливо го бутна обратно.
— По това време си посетил „Кълцано и смляно“. В онази нощ сте били само собственикът, ти и още един в кръчмата. Скоро е щяла да затвори. Било е полунощ. Спомняш ли си?
— Слабо — каза Рудстрьом. — Мамка му, трябва да пийна.
— После ще пиеш до насита. Опитай се да си спомниш.
Антон Рудстрьом отново се потопи в замъгленото си съзнание.
— Стоеше в ъгъла и хвърляше стрелички. Нима беше тогава? Не си спомням…
— Да, тогава е било. Продължавай.
— Да… Стоеше там и хвърляше шибаните си стрелички още когато влязох. Беше пълно, но той стоеше в ъгъла и хвърляше, час след час. Започна да ме дразни.
— Защо?
— Някой каза нещо по-рано вечерта… Нещо, което ме накара да се фиксирам в него. Иначе беше доста невзрачен, или поне така ми се стори… Но някой каза, че той… че той…
Рудстрьом беше на път да се измъкне между пръстите им. И тримата го усетиха.
— Той каза ли, или направи ли нещо? — попита Чавес бързо. — Държеше ли се дразнещо? Или по-скоро имаше ли нещо дразнещо в него самия? Някакво качество? Що за човек беше? Каква професия имаше? Имигрант ли беше?
— Нещо в него самия, точно така — каза Рудстрьом и погледна учуден Чавес. — Нещо в него ме вбеси и колкото повече бири поглъщах, толкова по-разярен ставах. Обра парсата за цялата помия, която се беше изляла върху ми.
— Защо точно той? — поде Йелм.
— Беше банкер — отговори Рудстрьом ясно. — Такъв беше. Някой каза, че работел в банка. В крайна сметка това ме извади от равновесие.
— В града?
— Не, мисля, че в някакво забутано място. Не знам. Не беше родом от Векшьо, почти съм убеден. Нямам никаква представа кой беше. Но беше дяволски добър на дартс. Надявам се да не съм го наранил сериозно…
Спогледаха се, и четиримата.
— Май е бил доста натрошен — каза Йелм. — Макар и по-различно от твоите представи.
Ченгето навря две банкноти в ръцете на Рудстрьом, който изглеждаше напълно потопен в спомени, смятани за отдавна изтрити от алкохолизираното му съзнание.
— Мамка му, как го напердаших — продължаваше пияницата. Няколко сълзи се стекоха по белязаната от стероиди буза. — Мамка му.
Тъкмо се канеха да тръгват, когато Шещин Холм клекна до него.
— Трябва да те попитам нещо, Антон. Защо беше настоял да слушаш Мистериозо, докато го налагаше?
Погледна я право в очите.
— Адски добро парче — отговори, без да го увърта. — Въпреки че съм забравил как звучеше.
Полицайката леко го докосна по ръката.
— Но той навярно не е — каза тя.
Решиха да се поразсеят в нещо, което приличаше на кафене, с масички отвън, докато не им сервираха сандвичи с голямо „М“ на опаковките. Оказа се, че са седнали на терасата на „Макдоналдс“, която гледаше към голямата търговска улица на Векшьо. Беше следобед.
— Мистериозо — каза Шещин. — Типична игра на думи в стил Монк. Носи нещо недоловимо. Зад мистерията се стеле мъгла. Когато казваш думата, не долавяш мъглата. Крие се зад изречена дума. И въпреки това я има. Долавя се и в мелодията. Мистерията съществува, навярно неуловима, но физически осезаема. Мъглата е по-трудно различима. Точно в нея се губим.