Почувства как увисна, изведнъж.
— Ела и легни тук — кани го тя.
Той ляга до нея и затваря очи. Нежно гали петното върху бузата му. Оставя се в нейни ръце.
— Можеш ли да ми простиш? — пита тя гальовно. Звучи като малко момиченце.
Той кима; очите му все още са затворени. Никога не е преставал да се чувства като малко момче.
— Виж — казва тя със същия глас. — Сега петното прилича на малък кръст.
Той се усмихва и разбира. И не разбира. Но се чувства добре.
29.
Седяха и закусваха в ресторанта на хотела, когато мобилният телефон на Чавес звънна. Хорхе отговори, без да каже нищо, само адски пребледня. Йелм познаваше подобен род разговори. Дори си мислеше, че почти му бе ясно за какво става дума.
Ново убийство.
Наистина ли не бяха допуснали груба професионална грешка, когато не съобщиха веднага за Йоран Андершон? Наистина ли Хюлтин нямаше да успее да пренасочи охраната от Ловиседал към членовете на управителния съвет на Сюдбанкен, ако бяха докладвали незабавно, още в стадия на подозренията?
Погледна Шещин и прочете същите мисли.
Нима волята им да постигнат пълна яснота и да измислят идеалното комплексно решение беше струвала човешки живот?
Главата му се замая. Но това не беше всичко.
— Гунар Нюберг е бил сериозно ранен тази нощ — тихо съобщи Чавес, като приключи разговора. — Охранявал е Ловиседал.
— Само това липсваше.
— О, по дяволите — каза Шещин Холм и смачка филията с пастет.
— Колко сериозно? — попита Йелм стреснат.
— Не разбрах точно. Никога не съм си представял, че Хюлтин може да бъде толкова бесен. Във всеки случай животът му е вън от опасност. Случило се е в дома на председателя на управителния съвет Якоб Лиднер в Лидингьо. Нюберг тъкмо влизал, някой стрелял по него, той се надигнал, обладан от гняв, хвърлил се през дебелия плет върху даващата газ кола на стрелеца.
Йелм не можа да потисне леко истеричния смях. Типично за Нюберг. Битката му с колата все пак пожънала успех. Стрелецът се забил в един стълб и Сьодерстет го измъкнал точно преди автомобилът да се запали.
— Нима модерните коли се палят? — учуди се Йелм.
— Никога няма да познаете кой е бил стрелецът — каза Чавес.
— Без подобни игрички — отсече Холм.
— Оцелелият Игор. Александър Брюсов.
— Мамка му! — изпсува Йелм. — Какво, по дяволите, е правил там?
— И е последвало ново убийство, нали? — попита Холм сдържано.
Чавес кимна.
— В Гьотеборг. Член на управителния съвет на Сюдбанкен през деветдесета. Улф Акселсон. Голяма клечка във Волво.
Мълчаха. Накрая Чавес продължи:
— Най-лошият сценарий, разбира се, е, ако приемем, че позвъняване от нас снощи щеше да спаси както Нюберг, така и Акселсон…
Отново тишина. И пак Чавес:
— Въпреки че никога няма да узнаем със сигурност…
Юнас Вреде изглеждаше малко по-свеж днес. Беше си спомнил чертите на лицето и помогнал за много точната и подробна скица на споменатия колега от Националната полиция, който през февруари поел случая и погребал разследването около убития Валери Трепльов в заключения трезор.
Лицето лежеше пред тях на бюрото на Вреде. И тримата го разпознаха: русоляв, як, нахакан. Последно го бяха видели в кухнята на Нилс-Емил Карлбергер в Юршхолм. Беше Макс Гран. От тайните служби.
30.
Ян-Улув Хюлтин крачеше решително по коридорите на полицията. Имаше две задачи и в нито една от тях нямаше намерение да увърта. Сьодерстет и Нурландер от отряд А следваха стъпките му. Като добрия, лошия и злия те се движеха покрай пресъхналото корито на „Бергсгатан“ с ръце на спусъка на револверите, докато гърмящите змии съскаха подире им. Кой беше добрият, кой беше лошият и кой беше злият, бе невъзможно да се каже.
Якоб Лиднер, председател на управлението на концерна Ловиседал, седеше в изолирана стая за разпит. Изправи се рязко, когато героичното трио влезе:
— Какво, за бога, си мислите, че правите, господин инспекторе, като ме довличате тук против волята ми, прекъсвайки закуската ми, да седя заключен в проклетата затворническа килия? Съзнавате ли кой съм аз?
— Седнете и млъкнете — заповяда Хюлтин равнодушно и самият той седна.
Якоб Лиднер се опита да си поеме дъх.
— Как смеете… — процеди между опитите.
— Седнете! — изрева Хюлтин. Тук командваше той.
Лиднер се свлече на стола. Шефът продължи:
— Когато твърдяхте, че Ловиседал е устояла на набезите на руската мафия, не бяхте особено честен, нали?
— Напротив. Не приехме тяхното покровителство — отговори Лиднер с високо вдигната глава.