— Аз съм свещеник, не съм обучен да…
— Глупости — язвително го прекъсна Корбет. — Обучен си бил за битки, докато си служил като оръженосец в домакинството на Норфолк. И нещо по-важно, преливал си от ненавист и гняв. Бил си твърдо решен, че Кларис трябва да умре. Защо такава жена да се облагодетелства от смъртта на майка ти? Бил си безмилостен. Финк те удря, но е повален от теб. Кларис, изпаднала в ужас, е следващата. Тя също е повалена. И двамата са в безсъзнание. Пристъпваш към следващата си зловеща цел. Белязваш челата им, после ги обезглавяваш. Любовното гнездо вече плува в кръв. Поставяш главите в кожена торба, завързваш я, слизаш бързо обратно по стълбите и излизаш навън, на улицата. Връщаш се маскиран в „Сейнт Ботълф“, където подготвяш шарадата, която описах преди малко. — Корбет направи кратка пауза. — Чудех се защо отрязаните глави са поставени в кръщелния купел. Сега го осъзнах. Когато някой влезе в лоното на църквата, той бива покръстен — така го въвеждат в Общността на вярващите. Ти си отхвърлил това, така ли е? Искал си да оскверниш всичко, в което си вярвал преди. Хвърляш главите там и влизаш в ризницата да чакаш мастър Флешнър. Доста натоварен ден, а, свещенико? Сигурно си бил удовлетворен. Почти си осъществил целта си; оставала само жената на име Беатрис.
— Кралски служителю — каза провлечено отец Джон. Корбет забеляза, че той избърса устата си с пръсти. — Ти самият бе нападнат в „Сейнт Ботълф“. — Той подсмръкна. — И за това ли ще обвиниш мен? Аз нямам бойно куче. Може и да съм обучен да въртя бойната брадва или меча, но…
— Кой е казал, че си използвал бойна брадва? — попита Корбет.
— Може и да съм ловък и обучен — почти се усмихна отец Джон, — но да стрелям с арбалет, да имам бойно куче?!
— Тишина! — Ранулф вдигна ръка, за да принуди свещеника да го погледне. — Отец Джон, по реката в Съдърк, около Убежището при Уестминстър или на Уайтфрайърс аз бих могъл да наема десетки убийци. Именно това си направил и ти. Лесно като детска игра, даваш парите в някое тъмно ъгълче…
— Дал си на убиеца името и описанието ми — каза обвинително Корбет. — Казал си му, че живея в Уестминстър. Той ме е причакал там и ме е последвал до „Сейнт Ботълф“, където ме нападна. Клетият Грифитс, войник, изпълняващ дълга си, беше убит и изпратен неизповядан и неопростен при Бога. Същото си направил и с Флешнър. Той не е и предполагал, че агнето, което се грижи за него, е такъв настървен вълк. Завел те е в свещеническия дом, където ти си му поискал бокал вино, с приспивателно, за да ти помогне да заспиш. Но не си пийнал и капка от него. Флешнър си е тръгнал, а ти си го проследил до Куинсхийт. Нападнал си го в мръсната уличка, ударил си го по главата, белязал си го със своя знак и после си го обесил на онази скоба. Ти много добре си усвоил изкуството да се правиш на боязлив свещеник, отчужден от своя баща, който не знае нищо за това, което се е случвало. Знаел си всичко. Ти си опасен човек, отец Джон. Убиец, при това извънредно опасен, безмилостен и жесток. Загубил си призванието си. Служил съм с такива като теб в Уелс и в Северните погранични земи. Бог знае — прошепна той, — че си имал достатъчно причини да се обърнеш, да се промениш, но все пак защо последва пътя на баща си и на Уолдън и Хюбърт Монаха?
— Все още чакам доказателства, сър Хю. — Отец Джон се плъзна още по-надолу в стола си и се протегна, сякаш слушаше някаква интересна история. — Но дори когато събереш достатъчно доказателства, аз си оставам свещеник и мога да претендирам за съдебната неприкосновеност на духовенството. — Той отново прокара ръка пред устата си. Корбет погледна надолу. Броеницата бе разкъсана и зърната й се бяха разпилели в дланта на свещеника. Отец Джон проследи погледа му.