— Отидох да я видя — отговори Корбет. — Тя ме увери, че не е споделяла историята си с никой друг освен със сина си, затова аз просто й зададох друг въпрос. Дали някога, когато й да било, е споменавала по време на изповед това, което наричаше свой таен грях — бягството си в момента, в който нейната господарка е умирала. Предполагах, че е възможно да го е направила, и се оказах прав. Тя ми разказа, че се е изповядала по време на миналите Коледни пости в „Сейнт Пол“. Направих някои проучвания, но дори и преди това хранех подозрения спрямо теб, нещо все ме глождеше. — Той хвана ръката на свещеника. — Ти умираш, отец Джон.
— Аз умирам, Корбет. В името на Бога, моля те, остави ме да си отида в мир. Ти ме осъждаш, но ако има светлина отвъд, ако има съд Божи, там, пред онзи трибунал, аз ще отстоявам своята кауза! — Той отправи насълзен, блуждаещ поглед към Корбет и изохка от силната болка. — Аз бях добър свещеник, наистина бях такъв. Отхвърлих всичко, което правеше моят баща, всичко, което той представляваше сам по себе си, но когато чух изповедта на жената, тогава, тогава моят свят се разпадна. Знаеш ли какво е изведнъж да разбереш, че всичко, в което си вярвал, е лъжа? Че няма правосъдие, че няма правда? Веднъж ми каза, че всички ние сме убийци. Убиваме се един друг в мислите си. Хора като баща ми трябва да бъдат погубвани от хора като теб и мен. Който нож вади, от нож умира. Какъвто е животът им, такава е и смъртта им — ужасна и отвратителна. Кажи ми, Корбет, кой измежду тези, които убих, е невинен? — Той замълча, от устата му се стече слюнка. — А нападението в „Сейнт Ботълф“, когато затворниците от Нюгейт се барикадираха вътре? Вижте колко невинни погинаха там — защо, Корбет? Виж моята клета майка, отиваща в приюта, да върши добрини, убита като някакво скитащо се на улицата псе. — Той се облегна на стола си и с мъка си пое дъх. — Казах достатъчно. Оставете ме. — Пръстите му се размърдаха. — Оставете ме…
— Няма да те оставим — отговори му Корбет. — Ще останем с теб. Ще присъстваме, когато си отиваш, свещенико, а аз ще отправя тиха молитва към Бога, дано в Своята милост ти окаже малко благоволение. — Той направи знак с ръка на другите да запазят мълчание. Отец Джон потъна в своя свят от болка и мъка. Не направи опит да говори, просто седеше свит в стола си, с ръце на корема, кашляше и се опитваше да изплюе пяната, която избиваше на устните му. Изведнъж потръпна в конвулсия, петите му заритаха по пода, после изпусна дълбока въздишка и клюмна, с увиснала глава и полузатворени очи.
— Не мога да повярвам — мистрес Беатрис се изправи на крака и приближи, за да погледне свещеника. — Наистина не мога да повярвам, че Божието правосъдие е могло да чака толкова дълго. Сър Хю, защо се самоуби той?
— Защото това, което каза, е вярно, мистрес — Корбет притисна ръка до шията на свещеника; кожата му беше влажна и вече изстиваше, не напипа никакъв пулс. — Животът му е бил свършен, още когато е чул изповедта ти за неговата майка. След това над него се е спуснал мрак, душата му е потънала в дълбока, черна, непрогледна нощ. Живеел е за една-единствена цел — да си отмъсти, и то по най-страховития начин. След като вече го е постигнал, какво друго му оставаше? Да се върне обратно и да стане отново свещеник, да изповядва хорските грехове, да отслужва литургии за опрощаване на всички наши злодеяния? Светът на отец Джон е бил сринат. Той щеше да те убие, теб, а после да продължи да убива всеки, когото свържеше със своя баща или с нечестивите му планове, докато не бъдеше сам заловен или убит. — Корбет се изправи. — Мистрес Беатрис, благодаря ти. Що се отнася до сина ти, отец Джон бе прав и за това; в „Сейнт Ботълф“ погинаха невинни, а този бунт беше предумишлено предизвикан.