Ранулф се усмихна и наперено прекоси сумрачната зала, като отблъскваше настрани проститутки и сводници и влачеше крака върху разпръснатите по пода тръстики, които се бяха превърнали в мръсна каша. От подземието отдолу ехтяха виковете на комарджиите, залагащи на боя с петли, който всеки миг щеше да започне. Той стигна до ъгъла, вдигна едно прекатурено столче и отиде до голямата тумбеста бъчва, която служеше за маса. Извади собствената си чаша със зарчета от кесията си, и се захили предизвикателно на комарджиите, насядали около нея.
— Добър вечер, милорди — напевно каза той, — не съм виждал по-прекрасна компания дори и в каруцата, която ни караше за екзекуция към Елмс.
Комарджиите, чиито небръснати лица издаваха нервността им, предпазливо го погледнаха в отговор изпод качулките си. Мъжът, седящ срещу него, със сивкав белег, преминаващ от лявото му око надясно през лицето му, припряно гребна няколко сребърни монети и скри ръка под масата. Ранулф вдигна рамене и разклати своите зарове.
— Кажи едно число — усмихна се той. — Ти си пръв.
— Не искам да играя. Нямам пари.
— Имаш бойно куче. Избери си число. — Ранулф търкулна заровете. — Седем! — възкликна и ги хвърли отново. — Осем. — Той ги вдигна от масата. — Моето число е по-голямо. Спечелих твоето бойно куче.
— Не съм го залагал.
— Защо, къде е то?
— Нямам такова.
— Всъщност имаше — ухили се Ранулф, — но ти се наложи да го убиеш в гробището на „Сейнт Ботълф“…
Ръката на кучкаря се измъкна изпод масата, но сега в нея имаше нож. Ранулф бе по-бърз — чисто, светкавично пробождане право в гърлото на противника. Кучкарят започна да се дави и заломоти неясно, махайки с ръце във въздуха.
— Ти се опита да убиеш моя приятел, моя господар — Ранулф натисна по-силно камата си и остана да наблюдава как душата угасва в тези тъмни очи, преди да изтегли острието. Кучкарят се закашля и храчейки кръв, рухна върху масата. Чаши и паници се разхвърчаха от нея и с трясък паднаха на земята. Шумотевицата в кръчмата мигом стихна. Ранулф стана, наведе се, избърса острието си в рамото на мъртвия убиец, прибра заровете в джоба си и се взря в останалите комарджии, които седяха, сграбчили в ръце кой каквото оръжие имаше.
— Pax et bonum — усмихна се Ранулф и се надвеси над тях.
— Вие сте съгласни, че това беше самозащита, нали, господа?
— Ясно като бял ден — съгласи се един негодяй с изпито, мършаво лице, стоящ отдясно на Ранулф.
— Ще положа всякаква клетва, че това е самата истина. Всички ще го направим, нали? — Другарите му, нямащи търпение да оплячкосат мъртвия, закимаха енергично в съгласие.
— Значи това е — Ранулф прибра камата си в ножницата. — Знаех си аз, че крадците имат чувство за чест. Господа, пожелавам ви лека нощ.
Крал Едуард беше на мнение, че го очаква много приятна вечер, когато се изтегна пред голямото огнище в Йерусалимската зала в Уестминстър. Той гълташе жадно кларета си и се взираше оценяващо в Корбет, който седеше в креслото срещу него. Едуард едва не се усмихна, но си наложи да се стегне. Корбет го гледаше много странно. Той познаваше този немигащ поглед — сякаш Пазителят на Тайния печат се опитваше да проникне в глъбините на царствената му душа, търсейки отговор на някои щекотливи въпроси.
— Хю! — Кралят вдигна тост с бокала си. — Ти си наистина добър и верен служител. Чух твоя доклад и сърцето ми подскочи от радост. Ившам и Инглийт изчезнаха — няма приказки, няма хорски брътвежи. Уолдън и Хюбърт са отпратени към ада, бандите им са разбити — какво чудесно предупреждение към онези, големците от Гилдхол. Надутите пауни, с куп раболепни лешояди и гарвани, които винаги са на тяхно разположение, винаги готови да изпълнят всяко тяхно желание. — Едуард разхлаби връзките на подплатения си жакет. — Всичко свърши — промърмори той. — Ще конфискувам къщата на Ившам, всичките му съкровища, цялото му имущество. И нещо по-важно — отец Джон. Благодаря на Бога, благодаря на Бога за това, което той направи. Няма да има никакъв процес, никакъв скандал, никакъв шум в чужбина. — На Едуард много му се искаше Корбет да си отиде. Чувстваше се твърде некомфортно. — Виж, Хю, има някакъв странен случай в Кент, някакво населено с духове имение, където…
— Господарю?
— Хю? — Едуард сподави нарастваща си нервност.
— Защо позволи на Ившам да изгори документите си? — Какво имаше в тях? — Съдържаха ли те някакви тайни, които да ти навредят?