— За какво? — попита Корбет.
— О, не за случайни неща. — По знак на Едуард, Стантън подхвана разказа. — Писателят от „Страната Кокейн“ твърдеше, че Ившам бил прекалено хитра лисица, за да остави писмени улики, но споменаваше тайни срещи с разбойническите главатари Уолдън и Хюбърт Монаха. Явно такива срещи, както се твърдеше, се провеждани в глуха доба в имението на Уолтър в Клодиърс Лейн, богаташкия квартал на Крипългейт.
— А целта на тези срещи?
— Лорд Уолтър получават определен дял от всичко откраднато. В замяна на това, когато се предявяваха обвинения срещу някой член на бандите, който имал връзка с нашия главен съдия, тези обвинения, по някаква скрита причина, се отхвърляха.
— Толкова просто?
— Да, сър Хю, толкова просто, но поразсъждавай! — Стантън се наслаждаваше на възможността да хвърля поучения в сериозното лице на този важен служител. — Обвинението може да се отхвърли по много причини, преди да бъде придвижено към съда: грешка в закона или във фактите — и това е краят на казуса. Лорд Уолтър беше, ако не друго, извънредно ловък в прилагането на закона и в прелестите на неговата продажност, ако може така да се каже. — Той хвърли бърз поглед към краля. — Провалените обвинения получават лаконично обяснение за тяхното отхвърляне, което се прилага към делото и това е всичко. Проучихме регистрите и лист след лист откривахме отхвърляния на обвинения срещу печално известни бандити, всички до едно погребани по някаква конкретна точка на закона. Нищо не можеше да се направи по тези казуси, но писателят от „Страната Кокейн“ продължаваше да настоява, че има нещо нередно в онези тайни срещи в късна доба в имението на Ившам. Започнахме да го наблюдаваме. Преди четири седмици ние с Бландфорд забелязахме двама мъже да се промъкват в мрака през страничната врата. Обградихме имението, после разбихме вратата. Заварихме лорд Уолтър заедно с Уолдън и Хюбърт Монаха. Двамата престъпници се правеха на невинни, но в ковчежето на лорд Уолдън намерихме прясно изсечени монети, откраднати от Кралския монетен двор в Тауър. Може би си спомняш обира?
— Да, помня го.
— Както знаеш, сър Хю — горчиво добави кралят, — аз мразя тези разбойнически шайки. Те смущават мира и спокойствието, извършват множество обири, уронват моя авторитет, и което е най-важното, големците в Лондон ги използват, за да разчистват сметки помежду си.
Корбет кимна съчувствено. Той наистина го знаеше, даже твърде добре го знаеше. Кралят изпитваше дълбоко негодувание, дори ненавист, към търговците-принцове на Лондон с техните огромни печалби от търговията с вълна. Те на свой ред яростно се съпротивляваха срещу кралската намеса в Ситито, което приемаха за своя територия. Искаше им се да имат същия статут и власт като самоуправляващите се гилдии във Флоренция и Венеция, на които продаваха своята скъпоценна вълна.
— Уликите срещу Ившам бяха необорими, но той не даде никакво обяснение — продължи Стантън. — Защо той приемаше тези вълчи глави в своята собствена приемна, в този небогоугоден, късен час? Защо в сандъка му имаше прясно изсечени златни монети, задигнати при скорошния обир? Ние бяхме убедени, че за него са виновни Уолдън и Монаха, макар разбира се, да нямахме преки доказателства, че точно те са донесли златото тук. Освен това — вдигна той пръст — тези бандити по-късно заявиха, че ако бъдат обвинени, то и Ившам трябва да бъде изправен пред съда…