— И не научи нищо за предполагаемото престъпление на Бонифас?
— Не, поне не тогава. По-късно научих от Аделиша за слуховете за убиеца, наричан Мистериум. Попитах я дали някога е подозирала брат си. Тя само повтаряше това, което вече ми бе казала. Че Бонифас напоследък често е изчезвал с дни. Че имал някаква тайна и че понякога и на нея й се струвало, че разполага с повече злато и сребро, отколкото позволяват възможностите му. Подозирала, че брат й е комарджия, но — сви рамене Кътбърт — това може да ви го каже и самата тя. Ти знаеш, че Аделиша също живее тук, нали?
Корбет кимна.
— А пръстенът? — попита Ранулф.
— Питай Аделиша.
Кътбърт не си направи труда да погледне към Ранулф.
Корбет го изучаваше съсредоточено. По някаква незнайна причина, братът-мирянин се доверяваше на него, но не и на Ранулф, към когото се отнасяше с пренебрежение. Но защо говореше толкова сериозно и искрено? Това озадачаваше Корбет. Дали Кътбърт не се надяваше да го залъже само с част от истината?
— Ипгрейв никога ли не ти каза нищо?
Кътбърт се усмихна леко, пръстите му шареха по долната му устна.
— Не съм казал това, сър Хю. Сега говоря съвсем открито с теб. Ившам е мъртъв; той ще се изправи пред Божието правосъдие. Сега му е времето, да, сега му е времето — повтори той, примигвайки яростно срещу Корбет. — Тези неща трябва да се изяснят, затова слушай. След като Ившам си тръгна, аз се поболях, не можех да спя. През деня внезапно ме обхващаше страх, особено когато влизах в църквата, в моята църква. Изпълвах се с неясни и неоснователни страхове. Аделиша, бедна стара мома, беше дори в още по-потиснато състояние. Помоли ме да претърся църквата, дано поне намеря някаква следа, оставена от брат й, когото несъмнено много обичаше. Разрових се вътре. Не можах да открия нищо, но после се сетих за мастилницата на Бонифас и за Евангелието, което си седеше на аналоя. На гърба му имаше празни, чисти страници, където един след друг викарии и свещеници записваха различни бележки и прочие. Открих нещо там.
— Какво?
— Мисля, че беше писано от Ипгрейв. — Кътбърт помълча.
— Не съм казвал за това на никого, освен на Аделиша.
— Какво беше то?
— Само една записка, която гласеше: „Стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.“
— Това ли е всичко?
— Това е всичко. Няколко месеца по-късно се разболях много сериозно, получих някакво тежко увреждане и постъпих в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Не можех повече да се върна в „Сейнт Ботълф“. Подадох просба до епископа и до абата на „Сион“ да ми позволят да се оттегля от света — и ето ме тук.
— Каза на Аделиша за посланието, нали? — попита Ранулф.
— Да, казах й — за всичко останало можете да попитате и нея. Скоро след като се настаних тук, тя също подаде просба до епископа и абата, и получи позволението им да се премести в абатството.
— А какви бяха причините за нейната молба?
— За това също трябва да попиташ нея.
— Ти знаеш, че синът на Уолтър Ившам впоследствие е станал свещеник в „Сейнт Ботълф“?
— Не веднага. Преди него имаше двама други свещеници, възрастни хора. Мисля, че отец Джон служи в „Сейнт Ботълф“ от осем години. Чух слухове за последните неприятности там. — Той се взря в Корбет. — Имало е някакви сблъсъци в „Сейнт Ботълф“, нали?
— Да, така е.
Кътбърт въздъхна.
— Бог ми е свидетел, че още от идването на Ившам преди толкова много години — или би трябвало по-скоро да кажа, откак Бонифас потърси убежище там, върху тази църква сякаш падна някакво проклятие.
— Идвал ли е отец Джон да те навести някога?
— Да, да, прави го доста често. Странен човек! Почти не говори за баща си, но носи всякакви клюки от енорията. Няколко пъти е говорил и за Бонифас, но мисля, че идва тук най-вече от любезност. Разбира се, напоследък посещаваше и баща си, макар че за това ще трябва да попиташ самия отец Джон. Знаеш правилото на свети Бенедикт, нали?
— Всъщност не.
— Той ни е оставил добър съвет. Ако някой дойде и иска мнението ви за друг човек, кажете му да попита самия него.
— Правилно, братко, но аз съм тук да търся истината, а не мнения. Ившам имаше ли и други посетители?
— Онези две изчадия на сатаната, Стантън и Бландфорд, надменни като дяволи, арогантни като Луцифер. Идваха тук със своите пълномощия и съдебни заповеди, перчеха се напред-назад и се надуваха, сякаш се имаха за Божии ангели, а пък всъщност са истински слуги на… — той внезапно се спря. — Не знам какво са си говорили. Заповядваха ми да стоя отвън, като че ли съм малоумен. Хората се отнасят по-добре дори с кучетата.