Майлс Флешнър спря под разперената корона на тисовото дърво и се загледа боязливо нагоре, през древните му клони. Денят угасваше; скоро щеше да настане часът на прилепа и кукумявката. Той се стресна от някакъв шум, който долетя откъм църквата и предпазливо приближи до разбитата, но вече окачена отново на пантите си врата на стаята за покойници. Пастор Джон му беше казал, че ще я остави открехната, без да слага резетата. Флешнър прекрачи през останките от жестоката битка, бутна вратата и влезе в студения и влажен мрак. Само слабата светлина, процеждаща се през тесния като амбразура стреловиден прозорец, разкъсваше тъмата. Нефът бе изпълнен със сенки, които непрестанно се движеха и променяха формата си. Той чу шум и се обърна. Една фигура се стрелна към вратата, водеща от ризницата към олтара.
— Кой е… — Флешнър замръзна от страх.
Силуетът изчезна назад в ризницата. Флешнър се придвижи бавно напред, като сомнамбул. Трясъкът на затръшнатата врата го стресна, чак се изпоти от сграбчилия го страх. Прииска му се да се обърне и да побегне. Затършува за камата под плаща си и я изтегли. Беше толкова нервен и напрегнат, че едва успяваше да поставя краката си един пред друг. Ослуша се и се огледа; светлината бързо гаснеше, сенките се удължаваха и се протягаха откъм ъглите, в които се криеха.
— Кой е там? — извика Флешнър. Погледна към църквата, където косо падащата светлина осветяваше огромната гравирана чаша на кръщелния купел.
— Кой е там? — повтори той. Стенание, откъснало се сякаш от нечия вкаменена, безтелесна душа, проехтя в нефа. С разтреперани крака, с плувнало в пот лице и пресъхнало гърло Флешнър бавно изкачи стъпалата на олтара и се огледа. Това беше неговата църква, но защо разкривените лица на изваяните гаргойли, демони и бабуини сега сякаш се взираха кръвнишки в него? Той бутна вратата на ризницата — тъмна стаичка, в която бяха подредени сандъци, столчета, шкафове и една голяма маса за светите одежди. Миришеше странно — на восък с примес на някаква друга, противна миризма, сякаш някой току-що бе разровил купчина боклук. Отново се разнесе стенание. Той бързо се обърна. Отец Джон ужасено се взираше в него. Флешнър се наведе.
— Отче! — Той се взря уплашено в червената рана на челото на свещеника.
— Освободи ме, краката ми… — изпъшка отец Джон, избутвайки се напред.
Флешнър незабавно сряза въжетата около глезените на свещеника, после и вървите на китките му.
— Дойдох тук, исках да се помоля за моя баща, научих за смъртта му. — Отец Джон изрита усуканите въжета и освободи глезените си от тях. — Бях тук, в ризницата, когато някой ме блъсна…
— Отче?
— Някой ме блъсна. — Отец Джон посочи синините от натъртване по главата и лицето си. — Върза ме и ми запуши устата с кърпа. Видях и чух само един тъмен, призрачен силует, който дишаше тежко…
— Как е влязъл вътре?
Отец Джон сграбчи рамото на Флешнър.
— За Бога, Майлс, какво значение има това? Носеше торба, която отиде да остави в църквата. После се върна обратно. Измъкна кама и започна да изрязва нещо на челото ми, после сигурно те е чул. Излезе в нефа, пак се върна, после побягна към гробището. Успях да се освободя от кърпата. Трябва да видя… — напълно объркан, свещеникът с мъка се изправи на крака и следван от все още треперещия енорийски писар, се заклатушка към олтара, а оттам — към нефа.
Флешнър преглътна мъчително, устата му съвсем бе пресъхнала. Беше го споходило, както по-късно каза на съпругата си, предчувствие за беда. Някаква тежка прокоба се таеше в сгъстяващия се мрак. Двамата мъже вървяха бавно, боязливо, стъпките им отекваха зловещо. Флешнър съжали, че не е взел лампа или свещ. Когато стигнаха до най-отдалечения край на църквата, отец Джон отиде до потрошената главна врата, а Флешнър се облегна на големия кръщелен купел. Странната миризма отново го блъсна в носа. Някаква мръсотия ли имаше в купела? Той погледна надолу и в миг му се повдигна от ужас, защото вътре видя две отрязани глави, с полузатворени очи, търкулнати на дъното на огромната чаша.