Той седна отново в креслото си. Вътре беше много топло и той беше доволен, че не е навън, на студа, че е далеч от ужасната къща на Ившам. Двамата с Ранулф бяха уведомили отец Джон за случилото се там. Свещеникът каза, че не би могъл да понесе гледката на труповете. Всъщност, той започна да трепери и плаче толкова жално и отчаяно, че се наложи Флешнър да го придружи обратно до „Сейнт Ботълф“. Калугерицата се държеше настрани. След като Корбет съобщи потресаващата новина, загадъчният писар заяви, че би желал да си върви. Корбет го сграбчи за плаща и го предупреди, че скоро ще получи призовка и трябва да я приеме. Калугерицата просто вдигна рамене и изчезна. После Корбет се бе върнал в онази страховита къща и я бе изучил най-старателно, но ако изключим грозното клане в спалнята, вътре като че ли нямаше нищо необичайно. Никакви следи от насилване на раклите, сандъците и ковчежетата, никакво безредие, никъде. Убиецът се бе промъкнат като ангел на смъртта през дома, в който двамата любовници си бяха мислили, че са в безопасност, без никакви слуги край тях, без никой, който да разкрие запретената им среща.
— И никакви ръкописи — замислено каза той на глас. — Кабинетът на Ившам беше празен като бедняшки килер.
Той вдигна бокала си с греяно вино и отпи малка глътка. Трябваше да поспи и да се приготви за утрешния ден, но беше тревожен и напрегнат, защото не можеше да проумее нищо от тази кървава вихрушка от събития, нито можеше да сложи някакъв ред в нея. Беше извадил и прегледат всевъзможни ръкописи, подбрани от торбите и сандъците в архива на Тайния печат. Беше прочел доклада на Ившам за преследването и залавянето на Ипгрейв. Обобщението на събитията беше спретнато и точно; само един извънреден детайл някак не се вписваше в общата картина. Ившам беше обяснил, че бил прекомерно изненадан, когато се оказало, че Бонифас Ипгрейв е Мистериум и затова не бил вързал нито него, нито търговеца Чантойс, когато ги повели от Съдърк през моста. Както той бе отбелязал правилно, Ипгрейв в качеството си на кралски служител е имат и нисък духовен сан, бил е обвинен, но не и осъден. За останалото отчетът не даваше никакви нови сведения, нито пък предлагаше някакви нови улики. Ившам описваше как е избягат Бонифас, как е намерил убежище в „Сейнт Ботълф“, и как пътят му навън е бил отрязан. Как сестра му дошла с пръстена, който Ившам твърдеше, че е предат на брат й. Той описваше подробно колко силно е била охранявана църквата, всяка врата и всеки прозорец, и не можеше да обясни бягството на своя пленник. Списъкът на показанията, дадени от приставите, които бяха охранявали „Сейнт Ботълф“, изцяло потвърждаваше тази загадка.
Корбет придърпа още една торба. Беше счупил печата й и изчел всичко, което се съдържаше в нея — все пергаменти, открити в жилището на Ипгрейв, както и в неговия обкован с железни обръчи сандък в канцеларията в съда. Вещите бяха описани от писар на име Растал. Корбет се усмихна. Той помнеше стария Растал, мрачен и рязък, но честен и чист като бял ден. Той беше водил проучването на личните вещи на Бонифас; беше се уверил добросъвестно и педантично, че нищо не е било поставено предумишлено там, за да уличи избягалия служител, и беше изложил всичко това в малка бележка, прикачена към съдържанието на торбата. Описът на намереното злато и сребро, вече отдавна похарчено от хазната, беше доста голям. Корбет подсвирна тихичко. Това със сигурност беше повече, отколкото можеше да спечели един съдебен служител за година. Той проучи с интерес съобщението, намерено у Бонифас в деня на залавянето му. Без подпис, с избледняло мастило, писмото посочваше мястото и времето на срещата, с добавката, че присъствието на Бонифас в „Либер Албус“ щяло да бъде от огромна полза както за самия него, така и за краля.