— Недей! — вдигна ръка Корбет. — Милорд, познаваш закона. Това е комисия за разглеждане на углавно дело. Ще иззема всяко доказателство, което ми е нужно.
— Ще ни ги върнеш ли?
— След като приключа — вдигна ръце Корбет и облегна лакти на страничните облегалки на креслото си. — Разбира се, вие сте получили и други сведения. — Той протегна ръка. — Трябва да ми предадете и тях.
Стантън отново кимна и Бландфорд подаде още няколко парчета пергамент. Тези последните бяха различни, на тях имаше посочени часове и дати за нощни срещи между Уолтър Ившам и двамата разбойнически главатари в имението на съдията на Клодиърс Лейн. Корбет започна да ги прелиства и проучва.
— Първоначално не можахме да повярваме — промърмори Стантън, — но после предадохме сведенията на краля. Организирахме наблюдение и, както знаете, влязохме в дома на Ившам и го намерихме потънал в разговор с двамата разбойнически главатари. Възникна въпросът за златото, откраднато от монетарницата. Кралят реши, че Ившам, Уолдън и Хюбърт Монаха трябва да бъдат предадени на правосъдието. Той се надяваше да екзекутира и тримата, като предупреждение към всички останали. Ившам обаче се предаде на кралската милост. Той обеща пълни самопризнания, които щяха да изяснят всяка подробност.
— Направи ли го? — попита Ранулф.
— Не, убийството му сложи край на всичко това. Но все пак — въздъхна Стантън — получените сведения поне ни дадоха възможността да арестуваме бандите на Уолдън и Хюбърт. Мислехме, че най-добре ще е да държим главатарите далеч от техните последователи. Те бяха затворени в Нюгейт и по-късно щяха да бъдат изправени на съдебен процес в Уестминстър Хол, но разбира се, убийството на Ившам осуети всичко. Едни подробни самопризнания от негова страна щяха да бъдат от огромно значение и можеха да изиграят съдбоносна роля, но след като умря, кралят нямаше друг избор, освен да освободи двамата разбойнически водачи. — Стантън сви рамене. — Формално погледнато, те не бяха направили нищо противозаконно. Краденото злато бе намерено у Ившам; нямаше улика, водеща към тях. Те поддържаха тезата, че Ившам сам ги е повикал в къщата си — а как биха могли да откажат на главния кралски съдия?
— Да, да, знам всичко това — махна с ръка Корбет, — но какво ще кажете за тази „Страна Кокейн“? Познавате ли автора, кой е шпионинът, който ви съобщи всичко това?
— Сър Хю, ако го познавахме, щяхме да ти кажем.
— Но вие разполагате и с още сведения? — настоя Корбет. — Отвън чака служител, който се представя с прозвището Калугерицата и с цял наниз други псевдоними.
Той замълча.
Стантън се размърда неспокойно в стола си.
— Милорд — въздъхна Корбет, — трябва ли да ти вадя думите с ченгел от устата, буква по буква? Калугерицата е ваш човек, нали? Намирате се под клетва!
Стантън погледна към Бландфорд, който просто зяпаше надолу в ръцете си.
— Отговорете на въпроса — вдигна глава Ранулф. — Милорд, чакам да запиша твоя отговор — отговор, който се дава под клетва.
— Няма нужда да ми говориш по този начин, писарю.
— Има и още как — отговори му Корбет. — Не сме се събрали тук на празни приказки. Аз искам истината. Мъжът, познат като Калугерицата, е писар. Знае латински и норманско-френски. Добре облечен, възпитан човек. Той е — или е бил — ваш шпионин. Да или не?
— Да.
— Тогава разкажете ми за него. Искам истината. — Корбет потропа по масата. — Той беше заловен заедно с онези негодници в „Сейнт Ботълф“, същите, които бяха осъдени и екзекутирани като предатели и престъпници, и ни представи заповед, подписана от краля, в която се казваше, че това, което е направил приносителят на този документ, е сторено за доброто на кралството и за благополучието на короната. Документът беше подписан от двама ви. И така, Калугерицата е ваш човек. Да или не?