— Надявам се да получа възнаграждение за стореното. Лорд Стантън може да ме назначи в неговото домакинство или да ми осигури някой доход от някой църковен имот.
Корбет се отпусна назад в креслото си.
— Знаеш ли, мастър Есколиър, Калугерица или както там още се наричаш, че съм наполовина склонен да наредя да те оковат и да те изпратя в Нюгейт?
— Защо, сър Хю? Какво престъпление съм извършил?
— Също както и твоите господари — отвърна му Корбет, — и ти не говориш лъжи, или поне не мисля, че го правиш; просто не ми казваш цялата истина. Твърде сладкодумен си. Думите се леят от устата ти като добре репетирана реч, като някакъв наизустен урок. Да го кажем направо, без заобикалки, аз не ти вярвам. Мисля, че знаеш повече за безчинството, което бе извършено, отколкото разкриваш тук, пред нас. Ти, по свои собствени признания, си човек, който е привикнал да носи оръжие. Служил си в кралската армия. Възможно е да си влязъл в „Залите на Чистилището“, да си измъкнал оттам Игнасио Инглийт, и да си го убил в Куинсхийт. Възможно е да си влязъл и в абатството „Сион“ и да си екзекутирал Уолтър Ившам. Възможно е да си отишъл в „Ангелския поздрав“ и да си убил двамата мъже, към които си хранел дълбока омраза. Накрая, възможно е и да си влязъл в дома на Уолтър Ившам, и по причини, известни само на теб, да си обезглавил Кларис, втората съпруга на нашия бивш главен съдия, и нейния любовник, Ричард Финк.
— Всичко е възможно, сър Хю, но все пак, защо бих го направил? Интерес за мен представляваха единствено Уолдън и Хюбърт Монаха.
— Не отричам — отвърна Корбет. — Това, което искам да установя, е каква роля може да имаш ти във всички тези ужасяващи убийства. Значи, сър, ти живееш заедно с майка си на Майтър Стрийт. Е, не се отдалечавай много, и очаквай да бъдеш призован отново.
Калугерицата излезе. Корбет вдигна едно перо и започна да го остри с малък нож за хартия.
— Не му вярваш, нали, господарю?
— Прекалено многословен, сладкодумен, остроумен, но едно нещо не може да скрие — усмихна се Корбет на помощника си. — Косата си.
— Какво, господарю?
— Косата си — промърмори Корбет. — Червена, като тъмен пламък, същата като тази на Бонифас Ипгрейв.
— Което означава?
— Не знам, Ранулф, това е нещо, към което ще трябва да се върнем по-късно. Нека се заемем с останалите.
Ралф Сандуик и един стар пристав на име Осбърт бяха следващите, които влязоха, за да положат клетва. Сандуик говореше рязко и припряно; после трябваше да се върне обратно, за да помогне на Осбърт да произнесе клетвата, нареждайки му сопнато да държи ръката си върху Евангелието. След като седнаха, Корбет се поклони към Сандуик. Той харесваше стария воин. Абсолютно безстрашен в битки, Сандуик имаше само една слабост: вярваше, че кралят седи от дясната страна на Бога и затова каквото и да поискаше Едуард, никога не би могло да бъде погрешно. Но той беше честен и прям. Можеше да лъже толкова, колкото гълъб би могъл да изпее църковен химн. Облечен в своята полуброня, ветеранът изгледа кръвнишки Ранулф, който явно намираше за извънредно забавно това, че пазителят на Тауър се е натъкмил така, сякаш очакваше всеки момент да започне нападение. Веднъж той дори бе прошепнал на Корбет, че Сандуик сигурно си ляга и в леглото с броня, и съпругата му вероятно доста протестира срещу острите брънки на ризницата и шпорите на ботушите му. Тази сутрин обаче Ранулф държеше главата си сведена, изражението му беше безстрастно, а когато нямаше как да не се засмее, поставяше ръка на устата си. Корбет реши да ускори нещата.
— Ще те помоля за една голяма услуга, мастър Сандуик: върни се двадесет години назад, към ареста на Бонифас Ипгрейв. Присъства ли на него?
— Не, аз не присъствах, но Осбърт беше там. Той беше пристав в Крипългейт и участваше в отряда, сформиран от Уолтър Ившам, с който той отишъл в онази кръчма в Съдърк. — Сандуик се обърна и смушка Осбърт в гърдите. — Е, кажи им, ти си под клетва, кажи им какво се случи.
Корбет обаче все още беше разсеян. Не се чувстваше удовлетворен от отговорите, които бе получил от Стантън и от Калугерицата. Вдигна ръка, за да въдвори тишина.
— Чансън — извика той, — побързай. Настигни Стантън, Бландфорд и онзи човек, който нарича себе си Калугерицата. Кажи им, че не съм свършил с тях. Имам допълнителни въпроси; да се върнат тук и да чакат.
Чансън скочи на крака и хукна, затръшвайки вратата зад себе си толкова силно, че Осбърт подскочи стреснато. Корбет се усмихна на пристава.
— Е, все още ли си на служба?