Калугерицата устоя на втренчения поглед на Корбет.
— Аз казах истината. Играех роля, нищо друго.
— А когато те избягаха, тези жестоки, отчаяни мъже, кой им каза да отидат в „Сейнт Ботълф“?
— Не знам. Може би те биха могли да отговорят на това. Но ти, сър Хю, ги изправи на съд и ги осъди на смърт. Аз не мога да отговарям за това какво са подготвяли, какво се е криело в техните зли умове и черни души. Казах истината.
— Така ли? — отвърна Корбет. — Наистина ли? Аз не мисля, че някой от вас, господа, каза истината. Може да не сте казали точно лъжа, но… — той се обърна, махвайки с ръка в знак, че ги освобождава. — Може да ви призова отново — добави и се върна обратно зад масата. Дочу как Стантън протестира и се оплаква, докато Чансън го извеждаше заедно с останалите. Отпусна се на стола си.
— Тук май няма нищо, а, господарю? — прошепна Ранулф, навеждайки се напред. — Съвсем нищо.
— О, напротив, има. Нека разпитаме брат Кътбърт и Аделиша.
— Заедно?
— О, да, заедно.
Брат Кътбърт, облечен в черното си бенедиктинско расо, провлече крака вътре, следван от Аделиша. Корбет забеляза колко впечатляващо целеустремена и енергична бе тази жена. Беше висока, облечена в тъмносиньо расо на монахиня, около главата й имаше воал, лицето й беше почти изцяло скрито от искрящо бялата прилепнала пребрадка под него. Движеше се с впечатляваща грация. Усмихна се, направи реверанс пред Корбет и зае стола си, след като помогна на брат Кътбърт да се настани в своя. Бившият свещеник от „Сейнт Ботълф“ седна с въздишка, леко отметнал глава назад, взирайки се в Корбет изпод полупритворените си клепачи.
— Положихте клетва — любезно започна Корбет, — и сега искам от вас да ми кажете истината.
— Но ние го направихме — промърмори Аделиша. — Ние говорехме истината. Сър Хю, има нещо друго, което трябва да ти кажа. Снощи, или по-скоро в ранните часове на тази сутрин, бях обезпокоена от някакъв странник, който почука на капаците на моя отшелнически дом. — Докато тя разказваше на Корбет какво се е случило, перото на Ранулф се плъзгаше бързо по повърхността на пергамента; той записваше всичко с личния си сбит шифър.
— Мислиш ли, че това наистина е бил твоят брат? — попита Корбет.
— Сър Хю — Аделиша измъкна ръце от диплите на робата си, протегна ги напред и постави пръстена с яспис върху масата. — Той ми даде това. За последен път видях този пръстен, когато го дадох на Ившам, който обеща, че ще го предаде на брат ми.
— И направил ли го е? — попита Корбет.
— Да, направи го — заяви брат Кътбърт. — Аз носех храната на Бонифас. При едно от влизанията ми го заварих да разглежда този пръстен. Плъзна го на пръста си. Сър Хю, той трябва да е бил; Бонифас Ипгрейв със сигурност избяга. Сега се е върнал да търси отмъщение.
— Едно нещо тогава… — Корбет замълча, тъй като църковните камбани забиха. Почувства лека тръпка на вълнение. Много от историите, които беше чул, бяха лъжи, изопачаване на истината. Може би беше време да разтърси цялата тази плетеница от лъжи, за да лъснат преструвките и измамата.
— Брат Кътбърт, ти ни увери, че през нощта, в която Ившам е умрял, всичко е било спокойно, както винаги.
— Колкото би могло да бъде — каза шеговито брат Кътбърт.
— Явно, когато ти си се оттеглил, Ившам е бил в килията си, вратата му е била затворена и залостена отвън и отвътре. Твоето куче пазач Огадон е почивало на своя пост. И тогава се случило неразгадаемото чудо. Някой е успял да мине през залостената врата или през затворените капаци на прозорците, после да слезе по стълбите на параклиса. Той или тя не са те обезпокоили, но са убедили Ившам да отвори вратата на своята килия. Убиецът го е последвал вътре, прерязал му е гърлото и е напуснал също тъй безшумно, като дори мистериозно е заключил вратата след себе си отвътре. — Корбет опря лакти на масата. — Брат Кътбърт, мистрес Аделиша, вие сте добронамерени хора, доказателствата ще го потвърдят. И все пак, ако мислите, че вярвам в тази измишльотина, то в такъв случай ме обиждате. Това е невъзможно.
Аделиша стрелна с поглед брат Кътбърт, който само клатеше глава, свел поглед надолу, и си играеше с въжения колан на расото си.
— Не ви вярвам — заяви Корбет и замълча, защото Ранулф в изненадата си бе изпуснал перото си. Той бързо грабна друго и започна да подостря върха му, хвърляйки озадачен поглед към господаря си.