— Убеден съм, че двамата се обичате — продължи меко Корбет. — Винаги сте се обичали, винаги ще се обичате. Брат Кътбърт, докато си бил свещеник в „Сейнт Ботълф“, вие с Аделиша сте станали много близки, две сърца в едно, две души в една. При други обстоятелства, на друго място и в друго време, щяхте да станете съпруг и съпруга. — Той се усмихна тъжно. — Разбирам това. Никъде в Писанието не се казва, че свещеникът не бива да се влюбва в жена. Ившам разби всичко това, нали? Той е преследвал брата на Аделиша и го е изпратил в изгнание, после е измъчвал и двама ви, не с маши и нажежено желязо, а с обвинения и нападки. Чудя се наистина, дали в сърцата си и двамата не гледате на случилото се преди двадесет години в „Сейнт Ботълф“ като на наказание за това, което е имало помежду ви, и което вие сте мислили за порочно привличане.
— Никога не сме били любовници — рязко каза брат Кътбърт, гледайки Корбет право в очите. — Това е истината. Положил съм обет. Аз съм свещеник, обречен на безбрачие. Срещнах Аделиша и ние се влюбихме дълбоко. Бог знае какво би могло да се случи, но Бог знае и какво всъщност се е случило. Ти си прав, кралски служителю. Ившам разби живота ни. Аз искрено вярвах, че така ме наказва Бог.
— Аз не бях съгласна с това — заяви Аделиша. — Заявих, че не е възможно. Да — тя се усмихна леко, поруменяла от притеснение, — досещам се какво си мислиш, кралски служителю: просто поредният свещеник с неговата любовница. Ние никога не сме имали такива отношения, и въпреки това се обичахме така страстно, както мъж обича съпругата си, а жената — своя съпруг.
— И така — продължи Корбет, — брат Кътбърт, ти остави „Сейнт Ботълф“ и се оттегли в абатството „Сион“. Аделиша, разбира се, след изчезването на Бонифас, е решила, че няма друг избор, освен да те последва. Аз бих заявил и пред Бога, че вие сте живели целомъдрено, но годините са минавали, и аз съм сигурен, че сте се срещали под прикритието на нощта, дълбоко в онази гора. Може би сте носели кана с вино и чаши. А през студената зима — и мангал с разпалени въглени. Сядали сте и сте разговаряли за това какво е било и какво би могло да бъде, така ли е?
Кътбърт кимна.
— А после — заяви Корбет, — Ившам е пристигнал в абатството „Сион“. Сатаната отново нахлул във вашия живот. Човекът, който разрушил всичко, сега бил ваш близък съсед. Вашите среднощни срещи зачестили. През нощта, когато Ившам е бил убит, ти, брат Кътбърт, си напуснал параклиса на покойниците и си отишъл да се срещнеш с единствената жена, която някога си обичал.
Кътбърт скри лицето си в ръце и зарида тихичко. Аделиша се наведе и го погали по рамото, само едно леко докосване, и все пак то каза на Корбет всичко.
— Какво се случи тогава? — рязко попита Ранулф.
— Излязох от параклиса. — Кътбърт вдигна обляното си в сълзи лице. — Взех малък мях с вино, две чаши. Аделиша трябваше да донесе малко въглени, да си топлим ръцете. Носех тежък плащ с качулка, бях надянал ръкавици. В гората има един дънер, на който обичаме да сядаме и да гледаме нагоре. Изучавахме нощното небе. Прав си, кралски служителю, говорехме за миналото, за Божията воля, за какво ли не, за всичко под луната. През въпросната нощ, когато се върнах, Огадон спеше дълбоко. Впрочем, бих казал, че лежеше като упоен. Прекосих параклиса и слязох надолу по стълбите. Вратата на Ившам беше отворена; тялото му лежеше проснато върху писалището, навсякъде имаше кръв. Не съм докосвал абсолютно нищо; просто затворих вратата. Не исках да тревожа Аделиша, затова първоначално не й бях казал какво се е случило.
— Как спусна резето отвътре?
— О, много просто. В горния край на вратата има решетка. Видяхте онези пръти в коридора, нали? Просто прокарах един от тях през решетката и бутнах резето надолу; останалото беше така, както го завари. Как се досети?
— Логика — отговори Корбет. — Как може някой да мине покрай спящо куче-пазач, изобщо да не те смути, да убеди Ившам да отвори вратата си, да го убие, да залости вратата отвътре и да излезе, без да бъде забелязан. О, да, тази загадка ме очарова, но все пак, преди да попаднеш в плен на мистерията, трябва да потърсиш очевидните пътища, и това беше единственото решение. Но вие съзнавате — Корбет се размърда на стола си, — че трябва да взема предвид и една друга възможност. Ти, брат Кътбърт, повика ли през онази нощ мистрес Аделиша долу, в подземието на параклиса, за да убиете заедно мъжа, който, по ваши собствени признания, е разбил живота и на двама ви?
— Съвсем не!