— Стомахът ми се обажда — простена Чансън. — Гладен към!
— Можем да отидем в някоя от кръчмите — предложи Ранулф. — В „За едно пени“, или във „Висящата врата“. Бих могъл също — пошегува се той, — да приготвя ергенска трапеза.
— Която е? — попита Корбет.
— Хляб, сирене и пушена херинга от някоя улична продавачка.
Корбет смръщи лице.
— Не, дворцовата кухня ще ни осигури хубави блюда. Кралят се връща от Шийн, където беше на лов, така че готвачите са се подготвили добре. — Той потупа Чансън по рамото. — Успокой вълка в стомаха си, скоро ще бъде достатъчно сит.
— А ти, господарю? — попита Ранулф.
— Както казах, аз ще се присъединя към добрите братя за вечернята. Вие ще дойдете ли?
Чансън направи красноречива гримаса и погали стомаха си. Ранулф посочи към пергаментите, които все още стояха разпилени по цялата маса.
— В такъв случай… — Корбет се усмихна и ги остави.
Преддверието беше студено, мангалите — пълни с угаснала пепел. Слугите бяха загасили свещите и пламъкът на една-единствена факла танцуваше под поривите на ледения вятър. Корбет мина през облицованата с дървена ламперия галерия и влезе в своя собствен кабинет, където започна да рови сред получените документи: запечатани торбички и пакети, съдържащи доклади, писма, меморандуми и записки от шпиони, търговци, странстващи учени, монаси, пратеници в чужди дворове, агенти в Париж, Рим и Брюж, всички пълни с клюки от различните кралски дворове. Той дръпна по-близо свещника и ги прехвърли набързо. Когато свърши, загаси свещта. Нямаше нищо забележително, нищо, което да не може да почака. Стана, напусна кабинета и слезе долу, в малко вътрешно дворче с градинка. Светлината бързо гаснеше, но един мангал на колела припукваше до торфената скамейка край малко езерце, опасано с тръстика, застинало спокойно под своята ледена покривка. Корбет седна и се уви плътно в плаща си. Поръсеният върху въглените тамян насищаше въздуха с приятен аромат. Той се отпусна, разхлаби портупея с меча си и се загледа в небето. Звездите бяха толкова чисти и бляскави. Думи, образи и спомени от последния разпит се блъскаха в ума му; различни лица, жестове, изражения, преструвки. Какво беше пропуснал? Какво му убягваше? Все още беше объркан. Някои мистерии, като тази с хитроумното промъкване на убиеца на Ившам, бяха разрешени, но създаваха други проблеми. Кътбърт ли беше убиецът? Беше ли Аделиша негов съучастник? Те със сигурност имаха сериозни причини да прережат гърлото на бившия съдия.
Корбет се изправи на крака, пристегна портупея си и влезе отново в двореца. Потънал в мисли, той бродеше из галериите; мина през една малка зала, където забеляза група рицари от кралското домакинство, облечени в пищни дворцови одежди. Те се трупаха около един от кралските шутове, джудже, което ги забавляваше с някаква смешна история за девойка, рицар и пояс на целомъдрието. Джуджето, роден актьор, играеше най-различни роли, предизвиквайки взрив от смях сред тези кралски наемници, „посветени в рицарство бандити“ както ги наричаше тайно Корбет, убийци, които най-много от всичко на света обичаха грохота на битката и песента на меча. Малко по-късно той напусна двореца и прекоси обширното пространство, което отделяше кралския дом от абатството, чиито кули, опорни стени и корнизи се извисяваха нагоре като величествен химн от камък към вечерното небе. Биеха камбани, звънът им се разнасяше надалеч — предупреждение към братята, че вечернята скоро щеше да започне.
Бдителността на Корбет се изостри. Беше стигнал по средата на пътя към Храма и навлизаше в Убежището — свят, различен и от разкоша на двора, и от святата атмосфера на абатството. Тук се носеха всевъзможни миризми. Ароматът на димящо дърво, припукващи въглени и цвърчащо на жарта месо се смесваше с вонята на пот и изпражнения, с всички зловония на обитателите на нощта. Горяха лагерни огньове. Тъмни силуети притичваха насам-натам. Магарета ревяха и заглушаваха писукането на пилетата и ужасния крясък на гъските. Една свиня бягаше тежко, гонена от две дрипави хлапета. Корбет отметна плаща си назад и с ръка върху дръжката на меча си прекоси малкия мост, простиращ се над тесния ров. Мина през полуотворената портичка в оградата и влезе в същинския, зловещ подземен свят на Убежището, истински Хадес, сътворен от хората, за онези, които живееха в полумрак, достатъчно далеч от гневния поглед на закона. Бандити и разбойници, нощни птици и мошеници, шарлатани, престъпници, убийци и мародери, сводници и проститутки, всички диреха подслон тук. Убежището беше свята земя, която по традиция беше извън властта на закона, на шерифите и приставите. Всъщност, това беше владение на постоянния здрач, където, както се бе изразил един проповедник, „небогоугодната похот“ бе пусната на воля.