Корбет притвори очи. Той също се нуждаеше от помощ, ако искаше да изясни тази досадна, все по-сгъстяваща се около него мъгла, която започваше да го задушава, за да изправи пред правосъдието най-зловещия убиец.
Ранулф седеше на затрупаното с документи писалище в канцеларията за разглеждане на углавни дела. Чансън беше излязъл. Прекъсна работата си, когато кралският хор, сбран в малкия параклис отдолу, започна да репетира песен за някакво предстоящо пиршество. Той внимателно се вслуша в думите.
Той вдигна поглед, защото вратата внезапно се отвори и крал Едуард бързо се вмъкна вътре. Ранулф понечи да стане, но кралят му направи знак да остане на мястото си. Загърнат в тежък боен плащ, със звънтящи шпори на ловните ботуши, Едуард прекоси с широки крачки стаята и седна на стола на Корбет, обръщайки се леко, за да погледне към Ранулф. Пъстрите кехлибарени очи на тъмното му, обветрено лице внимателно изучаваха писаря, сякаш претърсваха душата му. Стоманеносивата коса на краля беше доста разрошена, но сивите му мустаци и брада бяха спретнато подстригани. Той ухаеше на розова вода, пот и щавена кожа. Ранулф понечи да заговори, но кралят вдигна ръка, налагайки мълчание, сякаш чакаше да чуе определен стих от хоровата песен: „Не искам нищо друго освен теб“. После отпусна ръка, ухили се и се приведе по-близо.
— Ти, Ранулф-ат-Нюгейт, писарю в канцеларията на Зеления печат, искаш ли нещо друго — освен кралската воля?
— Ако не е срещу Божия закон или моята съвест — цитира Ранулф обичайната аксиома на Корбет.
— Добър ученик си ти, Ранулф — кралят посочи към купчината пергаменти. — А тази работа? Я ми разкажи сега!
Ранулф се подчини, изреди набързо всичко, което се бе случило, и наблегна на въпросите на Корбет относно загадъчните убийства, с които се бяха сблъскали. Едуард слушаше съсредоточено, без да казва нищо, макар от време на време да се озърташе бързешком, сякаш се страхуваше от подслушвач. Щом Ранулф свърши, кралят се отпусна на стола с полузатворени очи.
— Бях на лов днес — отбеляза той, — в пустошта на север от Шийн. Хубаво време за лов, Ранулф. Пуснах Ронсевал, любимия си сокол скитник. Нещо е болнав, или поне така ми се струва, не искаше да се подчинява на командите ми. Накарах да му направят восъчна отливка и я изпратих на гробницата на Бекет в Кентърбъри. Нашият архиепископ великомъченик е бил страстен соколар, той ще помогне. Смятам да направя дарение. — Едуард се обърна да погледне Ранулф, кожените му дрехи изскърцаха. — Кралският сокол е бърз и опасен. Той може да види и да направи това, което кралят не може, но… — кралят си чоплеше зъбите — си остава кралски сокол. Той поваля яребицата и чайката, но не за себе си, а за краля, помни това! Тази работа… — Едуард се изправи на крака. — Не искам никакъв публичен шум, Ранулф; колкото по-малко се знае, толкова по-добре! — Той се ухили. — Да, Уолдън и Хюбърт Монаха са мъртви. Господи, колко ми харесва това! Всички те са изпратени пред Божия съд, чисто и тихо. Предпочитам да беся хората за кесиите, отколкото за вратовете; и това го запомни добре. Не забравяй — наведе се той и притисна пръст към устните на служителя, — волята на краля е най-върховният закон.
— Ще кажеш ли същото и на сър Хю, твоя светлост?
— Не, Ранулф, казвам го само на теб. Ти го разбираш, нали?
— Да, твоя светлост.
— Добре. — За миг очите на Едуард се натъжиха. — Не мога да кажа това на Хю. Бог знае, Ранулф, той е по-добър човек от теб, и Бог ми е свидетел, длъжен съм да добавя, че несъмнено е по-добър и от мен самия. — След това кралят се обърна рязко и напусна стаята също тъй тихо, както беше влязъл.