Доти така се бе вглъбила, че се стресна от шума, идещ отдолу. Някой бе в стаята с напитките и се изкачваше по стълбата. Някой се приближаваше. Тъй като нямаше време да се измъкне, Доти се зави с тежкото кожено одеяло и се притисна плътно към стената в опит да се смеси с камарата възглавници. „Просто остани на пода. Превърни се в купчинка.“
Чу изскърцването на капака и как той изхлопа върху камъка при отварянето. Човекът се качи в купола, беше на една крачка от лицето на Доти. Тя се молеше той да не стъпи върху нея. Присви се още повече.
Човекът направи няколко крачки встрани и остави нещо на пода. Доти се престраши да повдигне крайчеца на одеялото. Видя как една облечена в ръкавица ръка вади предмети от чанта и ги слага на пода. Побутна крайчеца нагоре, за да вижда по-добре. Фенерче, бинокъл, въже и нещо лъскаво.
Лъскавото се оказаха белезници. Чичо й, който бе полицейски служител, имаше същите.
Фенерче, бинокъл, въже и белезници?
Сърцето й заблъска бясно от притока на адреналин. Нещо не бе наред. Покри лицето си и се сгуши, носът й се заби в пода. Човекът се помота из помещението няколко минути. После настана тишина. Беше ли си отишъл? Не го бе чула да слиза по стълбата, а тя беше досами главата й.
Усещаше топлия си дъх върху лицето си. Нямаше представа какво става, но от напрежението й се виеше свят. Започна да брои наум. Стигна до петстотин, но така и не чу никакъв шум. Реши да вдигне бавно крайчеца на одеялото. Един сантиметър… два.
Не видя човек. Повдигна още. Нищо. Канеше се да отметне одеялото, когато…
— Здравей — каза някой.
Доти имаше чувството, че сърцето й думка по пода.
— Не се страхувай — продължи човекът. — Можеш да излезеш.
Вече нямаше смисъл да се крие. Изпълзя изпод одеялото, стиснала книгата си. Погледна новодошлия, а после и наредените на пода предмети.
— Те са за играта — обясни той.
Игра? Ама, разбира се. Семейство Елингам обичаха игрите. Те винаги играеха на нещо с гостите си. Търсене на съкровища, загадки, такива неща. Господин Елингам бе натъпкал къщите на учениците с настолни игри, като „Монополи“ например, и понякога идваше да поиграе. Фенерче. Въже. Бинокъл. Белезници. Що за забавление? В „Монополи“ също имаше странни елементи.
— Каква игра? — попита Доти.
— Много е сложна — рече човекът. — Но ще е забавно. Трябва да се скрия. Ти се криеше тук, нали?
— За да почета — отвърна Доти.
Тя вдигна книгата, като същевременно се опитваше да попречи на ръцете си да се разтреперят.
— Шерлок Холмс? Обичам Шерлок Холмс. Какво четеш?
— „Етюд в червено“.
— Добра история. Продължавай. Чети. Не искам да ти преча.
Новодошлият извади цигара и я запали. Дръпна и загледа Доти.
Доти бе виждала този човек и преди. Вероятно се бе включил в някоя от сложните игри на Елингам. Но Доти бе печена нюйоркчанка и усещаше кога нещо не е наред. Можеше да преценява по погледа и по гласа. Чичо й, ченгето, често и казваше: „Вярвай на инстинктите си, Доти. Когато имаш лошо предчувствие за някого или нещо, бий си камшика. Нали разбираш?“.
Инстинктите на Доти й казваха да се разкара. „Но бъди внимателна. Дръж се нормално.“ Тя отвори книгата и се опита да се фокусира върху думите. Винаги държеше молив в ръкава си, за да може да си записва разни неща. Когато човекът погледна през купола, тя избута молива към дланта си — беше тренирала това движение в течение на времето — и подчерта едно изречение. Не беше кой знае какво като идея, но може би някой щеше да се досети, ако…
Никой нямаше да се досети, а и за това „ако“ бе ужасно дори да се мисли.
Прибра молива обратно в ръкава си. Не можеше повече да се преструва, че чете. Очите й не успяваха да проследяват думите. Всяка частица от тялото й трепереше.
— Трябва да върна тази книга в библиотеката — подхвърли тя. — Няма да кажа на никого, че сте тук. Мразя тези, дето портят.
Човекът се усмихна, но по странен начин. Усмивката му изглеждаше неискрена, твърде разтеглена.
Доти прекрасно разбираше, че се намира в постройка насред езеро, високо в планината. Прекара всички възможни сценарии през ума си и се досети какво ще стане в следващите няколко секунди. Сърцето й забави ритъма си и закънтя в главата й. Секундите се точеха протяжно. Бе чела много истории, в които смъртта присъства като герой — ясно доловима сила в стаята. Сега тук имаше такава сила; безмълвна гостенка, витаеща в пространството.
— Трябва да тръгвам — каза с глух глас тя.
Запълзя към отвора, но човекът й препречи пътя. Беше като шахматна игра, чийто изход е предизвестен.
— Знаеш, че не мога да позволя да си тръгнеш — каза той. — Де да можех.