— Това зъби ли са?
— Да — отвърна Пикс.
Доуточнение не последва, затова Стиви се намеси:
— Доктор Пиксуел е специалист по биоархеология. Тя прави разкопки в Египет.
— Точно така — каза Пикс. — Чела си факултативните данни за мен?
— Не. Зъбите, фланелката ти, окото на Хор, татуирано на китката ти, върху кутийката чай от лайка пишеше нещо на арабски, имаш разлика в тена на главата, вероятно от кърпа. Обикновено предположение.
— Впечатляващо — каза Пикс и кимна.
Настана мълчание. Муха забръмча около ухото на Стиви.
— Стиви обича да се прави на Шерлок Холмс — каза баща й.
Той си падаше по такъв тип забележки, звучащи като шеги, и те може би донякъде бяха добронамерени, но винаги имаха и капка заядливост.
— Че кой не иска да е Шерлок Холмс? — Пикс го погледна в очите и се усмихна. — Когато бях малка, четях повече Агата Кристи, защото тя често пишеше за археология. Но всички обичат Шерлок. Хайде да ви разведа да разгледате…
С тази своя намеса Пикс спечели доверието на Стиви.
Шестте ученически стаи в къща „Минерва“ бяха от лявата страна на общото помещение — три на долния етаж, три на горния. На долния етаж имаше обща баня; плочките вероятно бяха много стари, защото в днешно време плочки с подобен цвят не се произвеждат. Ако на особения нюанс трябваше да се даде име, Стиви би избрала „противно сьомгово“.
В края на коридора имаше кула с огромна врата.
— Това място е специално — каза Пикс. — Преди отварянето на училището „Минерва“ е била използвана от гостите на семейство Елингам, така че в нея има неща, които в другите къщи липсват.
Тя отвори вратата, зад нея имаше прекрасна кръгла баня с висок таван. Теракотата бе сребристосива. В средата стоеше голяма вана с крака като на птица. Продълговатите прозорци с цветно стъкло бяха покрити със стилизирани цветя и лози и къпеха помещението във всички цветове на дъгата.
— Тази баня става много популярна по време на изпити — каза Пикс. — На децата им харесва да учат във ваната, особено когато е студено. В друго време не се използва често, защото имаме проблеми с паяците. А сега ще ти покажа стаята ти.
Стиви пусна покрай ушите си забележката относно паяците. Нейната стая, „Минерва 2“, миришеше така, сякаш се е пекла в течение на няколко месеца — на застояло, прясна боя и лак за мебели. Единият от двата плъзгащи се прозореца бе отворен, но мързеливият ветрец не бе успял да проветри. Две мухи се щураха високо горе под тавана. Стените бяха кремави и контрастираха силно на черната камина.
Когато вкараха багажа на Стиви вътре, стана въпрос къде да е леглото, дали може да влезе човек през прозореца и кога децата се прибират за спане. Въпросите не затрудниха Пикс (прозорците се отваряха отгоре и имаха добри ключалки, вечерният час бе 10 в делничните дни и 11 през уикендите, всичко се следеше електронно, чрез идентификационните карти на учениците, и лично от Пикс).
Майка й понечи да се заеме с разопаковането на багажа, но Пикс поведе нея и бащата на Стиви на обиколка из кампуса. Стиви остана сама. Птичките чуруликаха, в далечината се чуваха гласове. „Минерва 2“ проскърца леко, когато Стиви закрачи по пода. Тя прокара длани по стените и усети странни грапавини — безбройни слоеве боя бяха покривали следите от предишните обитатели. Неотдавна бе гледала документален филм за това как боята може да се обели, за да се видят надписи, които са стояли скрити десетилетия наред. Оттогава тя копнееше да обели стена с пара просто за да провери дали ще се покаже нещо.
Тези стени вероятно носеха история в себе си.
13 април 1936 г., 18,45 ч.
Мъглата дойде внезапно. Сутринта бе ясна и свежа, но малко след четири часа завеса от синкава пара затисна земята. По-късно мнозина щяха да споменат мъглата. На залез-слънце всичко бе обвито с перлен здрач и видимостта бе едва няколко метра. Ролс-ройсът „Фантом“ се плъзгаше бавно в мъглата, криволичейки по неравния път към имението „Елингам“. Спря на входната алея, но доста преди Голямата къща. Винаги спираше там. Кратката разходка даваше възможност на Алберт Елингам да разгледа планинското си царство. Изскочи от задната врата още преди колата да се е заковала на място. Секретарят му Робърт Макензи изчака няколко секунди, преди да слезе.
— Трябва да отидете във Филаделфия — каза Робърт на работодателя си, който бе с гръб към него.
— Никой не трябва да ходи във Филаделфия, Робърт.
— Вие трябва да отидете във Филаделфия. Освен това трябва да стоим поне два дена в нюйоркския офис.