— „Монтгомъри Уорд“! — Тя почти захвърли етикета към Смит. После запълзя по пода на пещерата и отиде до тялото на политкомисаря на „Миша“. Със сила разтвори шубата и униформата и под тях откри сако на цивилен.
— „Сиърс и Рьобък“ — прошепна тя. — Сиърс… и… проклетият… Рьобък! — гласът й се повиши до сподавен вик. — Смислов, кучи сине! Къде си?
— Тук съм, професоре.
Смит стана и се обърна по посока на тихия глас, после замръзна. Смислов беше дошъл зад тях. Той стоеше очертан от светлината на огъня, който Смит беше оставил в основната част на кухината, а яркочервеният пламък се отразяваше в насочената към тях автоматична берета в ръката на Смислов.
— Вдигнете ръце. И двамата. Моля, не предприемайте нищо. Скоро ще дойдат още руски части.
— Какво, по дяволите, е това, майоре? — попита Смит, докато бавно вдигаше ръце на нивото на раменете.
— Много непростима ситуация, подполковник. Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.
— Това е лъжа, Джон — спокойно каза Валентина, която се изправяше до Смит и вече беше овладяла гласа и гнева си. — Резервният план на руснаците вече е в пълен ход. Те не могат да ни позволят да напуснем тази пещера живи.
Цевта на беретата кривна в нейна посока.
— Това не е… Може нещо да се измисли… някаква алтернатива… — процеди Смислов през стиснатите си зъби.
— Няма такава — думите на Валентина бяха пълни с разбиране, почти благи. — Знаеш това. Политкомисарят на „Миша“ е оплескал работата си. Прекалено много е останало за нас да видим и ти не можа да ни попречиш да го намерим. Аз знам, Григорий, и ако дадем на подполковник Смит един-два справочника, той също ще го проумее. Ние трябва да умрем точно както тези клети нещастници в пещерата е трябвало да умрат. Няма друг начин да запазите тайната.
Смислов нищо не отговори.
— Вече проумявам, но какво ще кажете да ми обясните сега? — попита Смит с очи, приковани в притъмнелите в сенките очи на руснака.
— Наистина, защо не? — отвърна Валентина. — Всичко води назад към доктрините за нападение на съветските военновъздушни сили с далечен радиус на действие в началото на студената война…
Дулото на пистолета се вдигна.
— Мълчете, професоре!
— Няма смисъл да оставяш подполковника да умре в неведение, Григорий — тонът на Валентина беше почти закачлив, но в него имаше и хаплива нотка. — В края на краищата скоро ще му вкараш куршум в мозъка.
Тя погледна към Смит.
— Помниш ли, Джон, когато ти казах как всички мисии на американските бомбардировачи трябва по необходимост да са еднопосочни? Ту-4 „Бик“ едва е имал летателния диапазон да достигне цели в северните щати, като прелети над полюса, но е нямал гориво, за да се върне обратно. Екипажите на самолетите е трябвало да скочат над Съединените щати, след като пуснат бомбите си.
Като се има предвид това, руснаците решават, че въпросът е да няма излишно разточителство, да няма недостатъци. Екипажите на бомбардировачите за Америка преминават специално обучение. Учили са ги как да говорят богат на идиоматични изрази английски. Минават през модел на КГБ за американски град, за да се адаптират към нюансите на западния начин на живот, обучават ги в шпионаж и техники за саботаж.
Било е предвидено оцелелият съветски екипаж на самолета да се смеси с тълпите бежанци, които ще се струпат след масирано ядрено, химическо и биологично нападение срещу Съединените щати. Щом попаднат на такова място, членовете на екипажите ще шпионират, ще разпространяват пораженска пропаганда и ще ръководят саботажи, като съдействат за по-бързото настъпване на съветската победа. Правилно ли го обясних, Григорий?
Отговор пак не последва.
— А портфейлът, цивилните дрехи? — подсказа Смит.
— Всичко е част от плана, Джон. КГБ са били педанти в тези подробности. На екипажите се раздавали произведени в Америка и купени от там дрехи, истинска американска валута и превъзходно фалшифицирани документи за самоличност, в комплект с незначителните дребни неща, които човек поначало носи в портфейла или в джоба си.
Но имало един проблем — гласът на Валентина продължи да се лее почти хипнотичен. — Бясната параноя, която бушувала в сталинистка Русия. Партията и Президиумът на Върховния съвет знаели, че голяма част от тяхното население, включително и членовете на най-елитните им военни части, не искали нищо друго от живота, освен комплект цивилни дрехи, документи, които ги определят като всякакви други, но не и съветски граждани, и безпрепятствено бягство през неохранявана граница.