Смит се опита да отблъсне Смислов, но не успя — движенията му бяха ограничени от дебелото, увито около него полярно облекло. Оказа се, че дрехите пречат и на Смислов. Той заби нокти, като търсеше очите на Смит, но разбра, че хватката му не е ефективна заради дебелите пръсти на ръкавиците. Опита отново да хване Смит за гърлото, докато той опипваше да намери колана си и ножа на него.
Ръката на Смит се вдигна и се вкопчи в яката на якето на Смислов, като освободи обсег и позиция; после удари с опакото на дясната си ръка и улучи под брадата на руснака. Ударът отметна главата на Смислов назад и унищожително се стовари върху лицето му.
Лъчът на фенера се залюля наоколо и освети двамата вкопчени мъже, а миг по-късно се чу притъпеният звук на глух, тежък удар. Смислов внезапно се отпусна.
— Отне прекалено много време — изръмжа Смит и търколи изгубилия съзнание руснак на пода.
— Исках да съм сигурна кой е отгоре, Джон — отвърна Валентина, докато сваляше обърнатата нагоре с приклада пушка. — Не исках да съм като Бени Хил и да те халосам по погрешка.
— Оценявам това. — Смит се изправи на колене и прегледа проснатия руснак. Като махна ръкавицата си, той провери пулса на сънната артерия. — Още е между нас. В безсъзнание е, но не много дълбоко.
— Това добре ли е, или е зле според теб? — попита Валентина.
— Бих казал добре. Има да ни казва още някои неща. Освен това горкото копеле има право — той е руски офицер, който просто изпълнява заповед. И междувременно може да е поканил приятели. Може ли да удържиш входа на пещерата, докато аз тук обезопася майора?
— Никакъв проблем — Тя забърза към началото на тунела.
На светлината на фенера Смит изрови от джобовете си спасително одеяло „Майлар“ и два чифта еднократни белезници. Като завърза глезените и китките на Смислов, той търколи руснака върху изолационната материя на одеялото. Смит се огледа наоколо и забеляза доста голям остатък от свещ, залепена в стената на нишата със собствения си восък. Половинвековна или не, тя все пак се разгоря, щом Смит я запали и осигури осветление за още известно време в пещерата.
Пак коленичи и отново провери жизнените показатели на Смислов. Силен пулс, нормално дишане, а лекият оток отзад на тила му показваше, че подутината от удара с приклада на Валентина нараства. Щеше да живее и скоро да дойде в съзнание. Макар че Смислов беше се обявил за член на противниковата страна и беше натиснал спусъка, Смит не изпитваше лична злоба. Смислов беше войник на служба при своя народ, точно какъвто беше и Смит. Такива бяха случайностите на войната, а сега вече — изглежда — бяха във война, в която нямаше гаранции коя страна ще победи.
Смит вдигна своето оръжие и тръгна към входа на пещерата.
Валентина лежеше по очи зад замръзналите отломки от снежната стена и използваше телескопичния мерник на модел 70, за да наблюдава глетчера.
— Някакво движение? — Смит се спусна до нея и издърпа затвора на SR-25.
— Още нищо не съм видяла — отвърна тя, като вдигна лице от визьора на пушката. — Разбира се, това може нищо да не значи.
Смит разбра какво имаше предвид тя. Както и нинджите от средновековна Япония, и воините апахи от Американския югозапад бяха доказали, беше напълно възможно да си невидим на голо поле. Просто трябваше да знаеш как да го направиш.
— Но пък намерих това точно пред пещерата — Валентина вдигна сребърна запалка.
— На Смислов ли е?
— Така смятам. Виж… — Тя обърна запалката надолу и натисна някакво скрито капаче. Чу се леко тропване на освобождаваща пружина и от онова, което беше изглеждало като затвор на резервоара, изскочи къса заострена антена. — Ретранслатор, излъчващ сигнал за насочване на налична честота. Приятелят ни Григорий само е трябвало да натисне копчето, за да извика вълците.
— Това е много малък предавател — отвърна Смит, като вадеше бинокъла си. — Трябва да са някъде наблизо. Чудя се какво ги задържа.
— Може би чакат своята черна овца да им даде знак. — Валентина натисна антената да се прибере в запалката предавател, после пак се настани зад мерника на пушката си. — Чудя се защо се опита сам да ни ликвидира. За демонстрация?
— Има някаква малка вероятност да ни е защитавал от убийство, Вал — отвърна Смит.
— Наистина ли? Така ли мислиш?
— Харесва ми да поддържам положителен мироглед.
Изпод закрилата на мрачните недра двамата дълго и мълчаливо наблюдаваха подходите до гърлото на пещерата. По леда, изглежда, нищо не помръдваше, освен случайни вихрушки сняг, раздухвани край тях от вятъра. После проследяващата цев на модел 70 спря и застина като ловджийско куче, привлечено от птица.